Глобалната руска шарка

Злобата на Владимир Путин се разпространява далеч отвъд границите на Украйна. Непосредствените съседи на Русия в Европейския съюз (ЕС) могат да свидетелстват за различните средства, чрез които са заплашени – организирана масова миграция, която се опитва да дестабилизира социалния ред, кибератаки срещу финансови и правителствени институции, дезинформационни кампании, фокусирани върху обществени недоволства, саботаж, убийства и други методи, които ще бъдат разгледани по-подробно тук. Териториалната близост обаче не е предпоставка за руска намеса. Подобни подходи са прилагани и към други държави по света и особено на Запад, които Путин смята за свой архетипен враг по начина, типичен за съветското му възпитание.

Под ръководството на Путин, Русия си е спечелила репутация на човек, който подкрепя изключителността, а заедно с това и чувство за право, според което оправданието за незаконното нахлуване в съседна нация като Украйна може да се изгради върху мъчителни измислици на въображението. Сред тях е абсурдната идея за фашистки режим в Украйна, който заплашва оцеляването на Русия, когато тя самата трябва да се обвинява в същото ; друга е фантазия, произтичаща от руската историография от 19 -ти век, която твърди, че произходът на Украйна е ранна версия на Русия. И накрая, съществува възприеманата заплаха от опитите на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) да подкопае сигурността на Русия, когато в действителност именно Русия с исторически империалистическите си амбиции представлява заплахата, както могат да потвърдят бившите държави от Варшавския договор в Източна Европа. Освен това балтийските държави, а по-скоро и Финландия, и Швеция, са осъзнали същите рискове от споделянето на граница или поне известна близост до демона.

Руският президент Владимир Путин по време на двудневно посещение в Узбекистан през май 2024 г. в разгара на борбата с Китай и Турция за влияние над най-населената държава в Централна Азия. Снимка: Мадина Нурманова

Бруталността, с която се води войната на Путин в Украйна, е добре документирана и засега тя е ядрото, по което първоначално може да се прецени неговото престъпно начинание. Въпреки това, обхватът на неговите усилия в световен мащаб изисква преглед, за да се разбере защо той трябва да бъде оспорен и победен от световната общност като цяло. Залогът е голям за международния ред, установен скоро след края на последната голяма война в света, преди почти 80 години.

Сирийската гражданска война и руската агресия

През 2011 г. в Сирия избухнаха размирици с национален народен протест, оспорващ репресивния режим на Башар Асад, отразяващ по-ранните реакции срещу авторитарното управление в Египет и Тунис по време на Арабската пролет. След силно въоръжен отговор на размириците от страна на режима, подкрепен от Русия и Китай, избухна гражданска война. И двете страни наложиха вето на последващи резолюции на Съвета за сигурност на ООН, осъждащи действията на Асад. Иран изпрати оръжия на Асад, а неговият филиал в Ливан, Хизбула, изпрати бойци. През 2013 г. срещу бунтовниците бяха използвани химически оръжия, които безразборно убиваха невинни цивилни в близост до тях. Русия вече беше ангажирана в ранен етап от войната в подкрепа на правителствените сили, като предостави значително количество оръжия и оборудване.

Карта, показваща Сирия като крайбрежна врата към Близкия изток и сега стратегически военен актив за Русия със средиземноморска военноморска база, летище и други наземни военни съоръжения. Снимка на картата: Матю Никълс1

През септември 2015 г. Русия физически влезе във войната по искане на Асад, за да помогне за победата над сирийската му опозиция и Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ). Започна обширна кампания от въздушни удари срещу бастиони на опозицията. Геополитическата цел на Путин беше двойна: първата - да намали влиянието на САЩ в Близкия изток, а втората - да получи стратегическа опора по крайбрежието на Средиземно море, разширявайки обхвата на Русия до Северна Африка и региона на Червено море. Руските специални части и наемническата група Вагнер на Путин отприщиха собствен вид бруталност, фокусирайки опита си с „изгорена земя“ върху цивилното население, както и върху военни цели. Интересното е, че от последните цели 80% от въздушните атаки на Русия през 2016 г. бяха насочени към сирийските опозиционни милиции, участващи в борбата с ИДИЛ, излагайки сирийското общество на екстремистките заплахи на терористична организация. ИДИЛ обаче в крайна сметка ще загуби контрол над всичките си територии в Близкия изток до 2019 г. благодарение на усилията на американските, кюрдските и иракските сили, въпреки намесата на Русия.

До март 2016 г. само руските въздушни удари са убили над 2000 цивилни, според Сирийската мрежа за правата на човека, независима мониторингова група, базирана в Обединеното кралство (UK). Това е постигнато с безразборното използване на касетъчни бомби, запалителни вещества, съдържащи алуминиев прах и железен оксид, които са довели до тежки проникващи изгаряния, и термобарични оръжия, които са детонирали аерозолен взривен елемент, задушаващ и изгарящ жертвите си. До 30 април 2018 г., след 31 месеца руски бомбардировки, същата мониторингова група съобщава за 7700 цивилни жертви, сред които 1851 деца под 18-годишна възраст. Amnesty International определи тези методи на водене на война като нарушения на международното хуманитарно право, въпрос, който е повече от познат на руските военни.

Алепо, град във вътрешността на страната с население от над 3 милиона души (2010 г.) в Северна Сирия, беше оставен в руини след продължителни боеве, включващи интензивни руски и сирийски въздушни удари и сухопътни нападения. Снимка: Андреа Бакхаус

В крайна сметка руската намеса сякаш затвърди властта на Асад, оставяйки Сирия в състояние на патова ситуация с бунтовническите сили. До средата на 2023 г. Русия беше установила 105 военни обекта в Сирия, като режимът на Асад обеща известно трайно присъствие, за да поддържа стабилността в страната. Двете основни военни бази на Русия се състоят от военновъздушната база Хмеймим в Латакия, крайбрежен пристанищен град в Северна Сирия, и военноморска база в Тартус, на 53 мили на юг, където се намира част от Северния флот на Русия, състоящ се в момента от три десантни кораба. Тясно сътрудничество между Иран, който има собствено военно присъствие в Сирия, и Русия съществува в страната от 2015 г.

Русия използва сирийската миграция като оръжие

В резултат на изключително жестокото бомбардиране на Русия в подкрепа на силите на Асад, в резултат на панически наплив от мигранти, насочени към Европа, се наблюдаваше вълна от предимно сирийски мигранти. До началото на 2016 г. почти 129 500 души пристигнаха по море, а други 1545 – по суша, като по-голямата част от тях преминаха през Гърция. Овладяването на такъв масивен поток от човечество създава не само гранични и хуманитарни кризи, но и поражда хаос и обществени раздори в страните, оставени да се справят с притока. Ксенофобските и нативистките сили подтикват към политически движения и популистки настроения , които в контекста на европейската демокрация могат да доведат до сериозни разделения, което отново би било в полза на Русия.

Всичко това помогна не само за предизвикване на политическа и социална нестабилност в Европа, но и за отклоняване на Запада от конфликта, възникнал с умишленото нахлуване на паравоенни сили на Русия в Крим и Източна Украйна през 2014 г., последвано от последвалото незаконно анексиране на Крим. Осем години конфликт продължи в Донбас, източните региони на Украйна, като руски паравоенни операции подкрепяха местни подривни елементи, противопоставящи се на украинските сили преди пълното нахлуване на Русия през февруари 2022 г. 

По ирония на съдбата, въпреки проблемите, които причини в Сирия, Русия блокира влизането на сирийски бежанци или ги подложи на допълнителна враждебност, когато те се представиха за убежище. Дмитрий Песков, говорителят на Путин, очевидно несъзнаващ участието на Русия в това страдание, предложи държавите, отговорни за причиняването на бежанската криза, да понесат разходите. Липсата на убежище за сирийци в Русия накара 5500 от тях да продължат на север, за да преминат през граничния пункт Борисоглебски-Сторског на около 70° северна ширина в Норвегия, преди този вход да бъде затворен. Влошавайки положението на сирийците, някои бяха глобени за това, че се представиха като бежанци без документи в Министерството на вътрешните работи. Когато бъдат заловени от полицията, те бяха изпращани в центрове за задържане на мигранти, за да бъдат депортирани, връщайки се в зоната на конфликта.

Руско-беларуско споразумение на границата с ЕС

Разширявайки темата за невоенната хибридна война, партньорството с Беларус и нейния диктатор Александър Лукашенко предостави на Путин допълнителна възможност да създаде граничен хаос на друг пункт за влизане, този път заплашвайки Полша и Литва. През 2021 г., само няколко месеца преди руската инвазия в Украйна, беларуските власти облекчиха визовите изисквания, насърчавайки хиляди мигранти от разкъсвани от конфликти страни в Близкия изток като Ирак, Сирия, Йемен и Афганистан да пристигнат в Беларус. Пътуването беше улеснено от беларуската държавна авиокомпания, а мигрантите бяха настанени в държавни хотели. Беларус обаче не предоставяше достатъчно хуманитарна помощ по друг начин, а по-скоро ги насочваше към 250-километровата си граница с Полша и съседните държави Литва и Латвия. Някои мигранти се появиха с руски визи, което предполага, че са били улеснени чрез Русия по други начини. Последната характеристика стана много по-очевидна до пролетта на 2024 г.

Карта, показваща Беларус, директен транзитен актив за доминиращия ѝ източен партньор Русия към ЕС, с граница с Полша, Литва и Латвия. Снимка на картата: Мишел Урси

По онова време това действие уж беше в отговор на санкциите на ЕС, наложени след бруталното потискане на политическите опоненти и протестиращите от страна на Лукашенко, които оспориха преизбирането през 2020 г. след 27 години на власт. Избирателната система беше корумпирана от режима, което позволи на Лукашенко да запази това, което на практика беше диктатура. Турбуленцията на границата изглеждаше стратегически хореографирана, за да отговаря на нуждите на Русия по това време, тъй като поредният голям тласък на мигранти към ЕС щеше допълнително да разпали социалните и политически вълнения, насърчавайки десните екстремисти в ЕС да реагират. До есента на 2021 г., докато всичко това се случваше, стана повече от очевидно, че Русия струпва войски по украинската граница с нарастваща вероятност от нахлуване.

Междувременно, мигрантите в Беларус не само се натрупваха в голям брой по границата с ЕС, но и ставаха все по-агресивни с изблици на насилие. Ситуацията се влоши с участието на беларуския граничен патрул, който подкрепяше незаконното преминаване през границата, като насочваше мигрантите към уязвими райони и се опитваше да заслепи противниковите граничари с лазерни светлини. Сякаш за да подчертаят съучастието на двата режима в тази криза, Русия и Беларус проведоха военни учения близо до границата между Полша и Беларус, докато хиляди мигранти бяха блокирани в ледени и все по-нехигиенични условия на късната есен. По това време около 15 000 полски войници бяха разположени на границата в отговор на противопоставянето, което се разви, докато ЕС се опитваше да потуши изкуствено създадената криза. Бяха поставени обширни бариери и беше създадена зона за забрана с ширина 200 метра, за да се спре потокът от мигранти, но проблемът продължава и до днес, като участието е по-ясно дефинирано.

Руско-грузинската война 2008 г.

Преди да нахлуе в Украйна, Путин нападна Грузия през август 2008 г. В северните региони на Грузия, Абхазия и Южна Осетия, царяха вълнения, откакто през 1991 г. беше обявена независимостта на страната от Съветския съюз. Подкрепяното от Русия сепаратистко движение в тези два региона беше необходимата основа за Путин да се ангажира с делата на Грузия, когато в Южна Осетия избухнаха боеве. От 2001 г. насам Путин се стреми да подкопае връзката на региона с Грузия. Това, което допълнително подтикна амбициите на Путин в Грузия, беше нарастващата прозападна позиция на последната и интересът ѝ към присъединяване към НАТО, което се беше ангажирало с проекта на срещата на върха в Букурещ през 2008 г. Руските намерения станаха по-ясни по отношение на бъдещето както на Абхазия, така и на Южна Осетия, когато руският посланик в НАТО отправи предупреждение, че Русия ще се стреми към тяхната независимост при подобни обстоятелства. Когато грузинските сили нахлуха, за да потушат насилието в Южна Осетия, те се натъкнаха на руски войски, които незаконно се бяха преместили в региона. Фалшивите обвинения в геноцид срещу руски цивилни в региона предоставиха на Путин претекст да започне пълномащабна война срещу самата Грузия, оправдавайки нападението с хуманитарния блясък на „налагане на мир“.

Карта на Грузия на източния бряг на Черно море и Русия на север, показваща нейните „автономни“ северни региони Абхазия със значителната ѝ брегова линия и Южна Осетия без излаз на море, и двете международно признати за част от суверенна Грузия. Снимка на картата: Питър Хермес Фуриан

Последваха руски въздушни бомбардировки в и извън Южна Осетия, последвани от морска блокада на черноморското крайбрежие на Грузия. След това Русия призна независимостта на Абхазия и Южна Осетия, след като президентът на Франция Саркози договори споразумение за прекратяване на огъня. Признанието беше обявено само за да се потвърди автономният им статут, който вече беше установен в началото на 90-те години на миналия век, но все още като част от Грузия. Войната първоначално разсели 192 000 души, а шест години по-късно над 20 000, предимно етнически грузинци, все още не бяха си върнали домовете. През 2021 г. Европейският съд по правата на човека обяви Русия за отговорна за нарушения по време на военното ѝ участие, а през 2022 г. Международният наказателен съд обвини определени руски граждани във военни престъпления срещу етнически грузинци.

Грузински протест в столицата Тбилиси през април 2024 г., демонстриращ народния гняв срещу проруската позиция на правителството и приемането на законодателство, считано за антидемократично, опитващо се да задуши независимите медии. Снимка: Джордж Хелашвили

Русия пое де факто контрол както над Абхазия, така и над Южна Осетия, въпреки че регионите все още са международно признати като част от Грузия. Освен това, тя е разположила значителен брой военни във всеки от регионите, някои от които наскоро са преразпределени за бойни действия в Украйна. Само в Южна Осетия са създадени пет постоянни военни бази. Освен придобиването на територия, Русия е готова да използва допълнително 133-километровото черноморско крайбрежие на Абхазия, където се стреми да установи голяма военноморска база в пристанището Очамчире, въпреки възраженията на грузинския парламент. В момента в пристанището се намират редица патрулни кораби на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ). Съвременната история на Русия в претенции за територия при съмнителни обстоятелства е в съответствие с общата ѝ политика за териториално придобиване чрез военна окупация, какъвто беше случаят с Калининград след Втората световна война.  

Руски кибератаки срещу чужди държави 

Киберпрестъпността се превърна в международен феномен, голяма част от който е насочен към финансова изгода. Руските оперативни лица при режима на Путин обаче започнаха процес на кибершпионаж като средство за хибридна война, за да осигурят на Русия стратегическо предимство, като подкопават жизненоважни интереси в онези държави, които тя смята за съюзени срещу нея. На конференция във ВалдайПутин обсъди външната политика под заглавие „Русия и променящият се свят“, в която спомена използването на „мека сила“ под формата на матрица от инструменти и методи с цел постигане на целите на външната политика без използване на оръжие. Той предположи, че тези методи се използват за провокиране на екстремистки и националистически настроения, манипулиране на обществеността и намеса във вътрешната политика на суверенни държави, но не спомена, че Русия вече се занимава с подобна дейност. Приблизително по същото време Валери Герасимов, началник на Генералния щаб на руските въоръжени сили на Путин и предполагаем автор на така наречената „доктрина Герасимов“, изложи идеята за нов метод на водене на война, който изисква интегриране на невоенни способности, за да се осигури стратегическо предимство чрез подкопаване на сигурността и политическата воля на противника.

През 2007 г. Естония, бивш сателит на Съветския съюз, направи планове да премести руски паметник от Втората световна война от столицата си Талин, което накара ядосания Путин да реагира, като деактивира интернет в страната с кибератака тип „разпределен отказ от услуга“ (DDOS), продължила в продължение на три седмици. Организации от публичния и частния сектор бяха засегнати от атаки срещу държавни и търговски уебсайтове, като сървърите им бяха претоварени с нежелан трафик, което ги направи недостъпни. Това беше първият известен епизод, в който една държава заплаши сигурността и независимостта на друга чрез подобна атака. В ретроспекция Русия доказа ефективността на този вид нахлуване като още едно средство за хибридна война , което скоро щеше да бъде приложено и другаде.

И Грузия, и Украйна бяха обект на руски атаки през 2007 г., включвайки „фалшиви новини“ с цел подкопаване на демократичните принципи и поляризиране на лесно манипулируеми елементи от обществото. През 2008 г., когато Литва забрани използването на остарели съветски символи, руски хакери обезобразиха уебсайтове със символи, емблематични за предишния Съветски съюз. Координирана руска военна и кибер DDoS акция беше проведена за първи път по време на руско-грузинската война през 2008 г. с нарушаване на вътрешните комуникации на Грузия. През 2009 г. Русия започна кибератаки срещу две държави, съюзени с нея в Общността на независимите държави, Киргизстан и Казахстан. В първия случайтова беше свързано с принуждаването на президента Бакиев от Киргизстан да изгони американска военна база. Във втория случай, това беше жалба до медия, която публикува изявление, критикуващо Русия от президента на Казахстан Назарбаев.

Представително изображение на руската хибридна машина за кибервойна, която функционира под егидата на ГРУ, руската служба за военно разузнаване. Снимка: Vvchal

Втора координирана военна и DDOS атака, 32 пъти по-голяма от тази, извършена срещу Грузия през 2008 г., компрометира интернет комуникациите в Украйна, когато руските паравоенни формирования завзеха Крим през март 2014 г. През май същата година, малко преди президентските избори в Украйна, Русия хакна избирателната комисия, въпреки че украинците бързо разрешиха проблема с последващия арест на хакерите.

компютърната мрежа на германския Бундестаг е била проникната от руски хакери, опитващи се да получат достъп до административните мрежи на германски политици и НАТО. Допълнително безпокойство беше повдигнато през 2016 г., когато бяха представени доказателства, че парламентарните избори в Германия през следващата година ще бъдат свидетели на руска кибернамеса в опит да се отслаби настоящият канцлер Ангела Меркел. Външното влияние на Русия продължи, като хакерите ѝ получиха достъп до компютърната мрежа на Демократическата партия на САЩ и до имейлите на нейните служители, които след това бяха разпространени в световен мащаб чрез WikiLeaks. Нахлуването очевидно имаше за цел да подкопае кандидатурата на Хилари Клинтън за президент. През 2016 г. финландското външно министерство беше уведомено, че е била компрометирана от руски хакери през 2013 г. и че по това време е била част от по-широка кампания, включваща над 50 държави.

Последните руски кибератаки причиниха хаос в болници във Великобритания, фирми в и аерокосмическата индустрия, политически фигури в Германия и Чехия, както и сред критично важни инфраструктурни обекти в Швеция, Литва, Полша и Словакия. Голяма част от дейността е свързана с група („Fancy Bear“), свързана с Главното управление на Генералния щаб на въоръжените сили на Руската федерация (ГРУ) на Кремъл или просто с Главното разузнавателно управление на руската армия. Атаките продължават да набират скорост в световен мащаб, по-специално на Запад, като съпътстват повишена бдителност и предприети съответни контрамерки.

Руско нахлуване на наемници в Африка

От дълго време Русия се намесва в делата на африканските държави като първата от редица държави, търсещи влияние, въпреки че агресивните ѝ методи и мотиви се оказаха далеч по-егоистични. Целта ѝ е да извлича богатство и да подкопава демокрациите в подкрепа на авторитарни режими, с които споразуменията могат да бъдат постигнати по-лесно чрез директни транзакционни отношения, вместо да се преминава през неяснотите на парламентарния дебат. Освен откритото военно участие с разполагането на свързани с Кремъл наемници от Вагнер Груп в подкрепа на преврати, Русия въведе дезинформационни кампании, намеси се в националните избори, размени оръжие за достъп до ресурси и изпревари националните служби за сигурност.

Емблеми на руската паравоенна сила, Група Вагнер, официално интегрирана в руската армия след убийството на нейния лидер Евгений Пригожин от Путин през август 2023 г. Графичен кредит: Fly Of Swallow Studio

Русия е основният агент на дезинформацията в Африка, спонсорирайки 80 кампании в 22 държави и представлявайки почти 40% от всички подобни кампании. Нейното включване, заедно с Китай, Обединените арабски емирства, Саудитска Арабия и Катар, представлява близо 60% от дезинформационните кампании на континента. Транснационални кампании, 16 от които принадлежат на Русия, се появиха, разпространявайки антизападни настроения, като двама забележителни дезинформационни играчи, свързани с Русия, натрупаха комбинирана аудитория в социалните медии от над 28 милиона. Групата Вагнер използва дезинформация, за да се насочи специално към Мали, Буркина Фасо и Нигер в Западна Африка. За да запазят властта, военните хунти в Мали и Буркина Фасо са станали зависими от руската подкрепа. След завземането на властта през 2020 г., хунтата в Мали многократно нарушава ангажимента си относно преходния график, като същевременно позволява на сигурността и икономическите условия на страната да се влошат тревожно. Сепаратистка коалиция от Таурег наскоро постигна голямо поражение на силите на Мали и техните съюзници от Вагнер на алжирската граница, показвайки, че Русия е успяла само да създаде по-голяма нестабилност с действията си и е понесла последствията. Подобна ситуация се наблюдава и в Нигер след военния преврат през юли 2023 г., с влошаване на сигурността, икономиката и социалното благосъстояние на страната. Всички постижения, постигнати при предишното демократично ръководство, бяха ефективно заличени, като ислямистки групировки сега създават безредици и принуждават хунтата да разполага руски наемници в замяна на права за добив в златосъдържащите региони на страната.

След убийството от Путин на Евгений Пригожин, лидер на Групата Вагнер, през 2023 г. и включването на групата в руската армия, всяко правдоподобно отричане от страна на режима на Путин на продължаващи системни нарушения на правата на човека (напр. изтезания, грабежи, екзекуции без предварително завършване, сексуално насилие), извършени от групата, вече не може да бъде оправдано. В крайна сметка, вербуването на тези руснаци само е успяло да изостри насилието и страданията, понасяни от хората. За съжаление, някои африкански лидери са видели в Русия средство за валидиране на властта си и Русия е била твърде щастлива да ги приеме, без да инвестира много в процеса. Друг добър пример за последното е в сила от 2020 г. насам в Централноафриканската република (ЦАР), където Групата Вагнер се стреми да експлоатира нейните златни, диамантени, уранови и петролни ресурси в замяна на сигурността, която предлага в подкрепа на режима на Фостен-Аршанж Туадера.

Производен ефект от вълненията в Африка, изострени от наемниците на Вагнер, е масовото разселване на хора в различните конфликтни зони, особено в Сахел и Централна Африка. Само в ЦАР до края на 2021 г. 722 000 души са били вътрешно разселени. Службата на ООН за координация на хуманитарните въпроси изчисли, че над 60% от населението се нуждае от спешна помощ. Много от тях биха се насочили към миграция на север към Тунис и Либия, за да избягат от глада и насилието. Русия от своя страна също така е създала две военни бази в Либия под контрола на наемниците на Вагнер, е внедрила персонал на ГРУ и специалните сили и е разположила системи за противовъздушна отбрана сякаш за да си осигури стратегическа близост до Южна Европа. Персоналът на Вагнер е допълнително ангажиран с улесняването на незаконната миграция в Европа, като преговаря с контрабандисти, които са проникнали по крайбрежието. Точно както в случая с миграцията на запад от Близкия изток през Беларус, е имало значително движение на мигранти към южното крайбрежие на Европа, особено към Италия, през Северна Африка, с цел, които отговарят на нуждите на Русия отново да дестабилизира обществените и правителствените институции в ЕС.  

Руският марш във Венецуела

Желанието на Русия авторитаризмът да се утвърди във Венецуела се осъществи с възхода на марксисткия лидер Уго Чавес през 1999 г. с популистка платформа, която привлече работническата класа и бедните. Путин дойде на власт скоро след това, през 2000 г., и се ангажира с опит да привлече латиноамериканските държави в сферата на влияние на Русия, подобно на това, което бившите му лидери от Съветския съюз направиха с Куба и Никарагуа. Но сега намерението беше по-широко с визията му за привличане на държави в нов световен ред , който би се противопоставил на този, воден от САЩ. Чавес споделяше силни антиамерикански настроения и скоро благоприятстваше отношенията с Русия, укрепвайки ги с покупката на военно оборудване на цена над 4 милиарда долара. допълнителни споразумения относно сътрудничество в областта на ядрената енергия, система за космическа отбрана и предоставяне на ядрени подводници до 2020 г.

Чавес почина през 2013 г. и беше наследен от неговия вицепрезидент Николас Мадуро на извънредни президентски избори. Корупцията се беше вкоренила в богатата на ресурси Венецуела при Чавес и се превърна в много по-голям проблем при Мадуро, чиято демагогия доведе до политическо и социално-икономическо влошаване с все по-голяма разлика в богатството. Това се прояви в хиперинфлация, крайна бедност, недостиг на храна, безработица, неефективна система за здравеопазване, ескалация на престъпността и смъртността, както и значителна емиграция. Последното се превърна в основен източник на трудности с произтичащото от това напрежение, наложено на южната граница на САЩ, особено по време на администрацията на Байдън.

Карта на Венецуела, показваща близостта ѝ до Панама в посока южната граница на САЩ и границата с Гвиана, където Мадуро е изфабрикувал спор за земя, за да отклони вниманието от измамните си дейности на последните президентски избори. Снимка на картата: GR.Stocks

Когато Мадуро беше „преизбран“ през 2018 г. при обстоятелства, считани от съседните държави, ЕС, Канада и САЩ за измамни, Русия бързо и безскрупулно призна режима на Мадуро и, заедно с Китай, наложи вето на резолюция на Съвета за сигурност на ООН, която изискваше нови президентски избори. През същата година, в замяна на помощта на Русия под формата на заеми и спасителни пакети през предходните години, Русия придоби собственост върху големи части от няколко венецуелски нефтени находища и контрол върху бъдещия добив на две карибски находища за природен газ. Освен това, тя пое 49,9% контрол над CITGO, изцяло американска компания, собственост на Венецуела, включително три рафинерии на брега на Мексиканския залив, в замяна на 1,5 милиарда долара. До края на 2018 г. Русия инвестира 1 милиард долара във венецуелската златодобивна индустрия и бяха договорени допълнителни договори за доставка на 600 000 тона пшеница и за модернизиране и поддръжка на въоръжението ѝ във Венецуела.

На фона на конфликтите във Венецуела, оспорвания авторитет на Мадуро след фалшифицираните избори през 2018 г. и опасенията относно руските инвестиции, наемниците на Путин от групировката „Вагнер“ започнаха да навлизат във Венецуела през 2018 г., уж за да защитават Мадуро. Освен че обучават венецуелски бойни части и проправителствени милиции, силите на „Вагнер“ са ангажирани със защитата на петролни рафинерии, заедно с редица руски търговски субекти. Добивът на торий, радиоактивен метал, който може да се използва в аерокосмическата индустрия, както и в ядрени реакции, наред с други приложения, се превърна в друг фокус на защита от страна на „Вагнер“ в установени руски добивни предприятия. По същия начин, групата е замесена в незаконен добив на злато, където са нарушени човешките права и са причинени екологични щети.

Венецуелският диктатор Николас Мадуро на митинг през април 2024 г. по случай 22-ата годишнина от преврата срещу неговия предшественик, марксисткия лидер Уго Чавес. Снимка: SStringerAL

Оспорваните президентски избори във Венецуела през юли 2024 г., очевидно корумпирани от обширна правителствена намеса, видяха наемници на Вагнер сред венецуелските сили за сигурност по време на последвалите протести. Неотдавнашното пристигане и продължителното присъствие на руски военни кораби във Венецуела съвпаднаха с изборите, сякаш за да изпратят посланието, че е на разположение подкрепление, ако е необходимо. Освен това, неотдавнашният териториален спор на Мадуро за съседен регион Есекибо в Гвиана доведе до модернизиране на близката военна писта на Венецуела, разширяване на военни съоръжения и изграждане на мост, който да улесни преминаването на територията. Епизодът изглеждаше по-скоро разсейващ фактор, за да се отклони вниманието от изборите. Ако обаче САЩ бъдат принудени да действат военно при ескалация на спора, руското присъствие би усложнило ситуацията.

Държавно спонсорираните престъпни действия на Путин

През юли 2024 г. заговор на руски агенти за убийството на Армин Папергер, главен изпълнителен директор и председател на изпълнителния съвет на Rheinmetall AG, петият по големина производител на оръжие в Европа, беше разкрит в резултат на сътрудничество между американски и германски разузнавателни агенции. Това беше един от редица руски планове за убийство на ръководители на европейска отбранителна промишленост, които подкрепяха отбраната на Украйна срещу руската инвазия. Като друг компонент от хибридната война на Путин, Русия участва в няколко проекта, включващи палежи на складове, вандализъм и бомбени заговори, всички част от широко разпространена саботажна операция в държавите-членки на НАТО, насочена към линиите за доставка на оръжие и лицата, участващи в тяхното производство. Повечето, ако не и всички, изглеждат свързани с руската разузнавателна агенция ГРУ.

Планирането и изпълнението на саботажни атаки от страна на Русия ескалира тази година с намерението да се увеличат разходите за подкрепа на Украйна. Възприет е метод на посредничество, при който Русия вербува симпатизанти онлайн за целите на наблюдение и събиране на информация, последвано от евентуално унищожаване на обекта от интерес. Операциите очевидно се извършват по начин, който позволява да се избегне предизвикване на гневна военна реакция. Тези интервенции са познати на Путин, тъй като познава шпионските операции на съветските служби за сигурност. В ранните дни на Студената война през 50-те години на миналия век, руснаците са имали скрити складове с взривни вещества и оръжия в Западна Европа и евентуално в САЩ с предварително определени планове за активиране по заповед, но те никога не са се осъществили. Местоположението на тези запаси до голяма степен е останало неразкрито от Запада, въпреки че със сигурност е известно на Путин.

Спонсорираните от Русия убийства, иначе бяха въведени отново от Путин и датират от 2004 г. до ранните етапи на неговото президентство, когато чеченският вицепрезидент Зелимхан Яндербиев, националист, стремящ се към независимост на Чечения, беше екзекутиран в Катар от двама руски агенти. Последва серия от отравяния на руски изгнаници и опозиционни фигури на чужда земя, някои успешни, други по-малко . Тези, които се случват в Русия, имат по-насилствен профил – стрелби, експлозии, „падания“ от прозорци или по няколко стълби, обесване. Знанието сега, че лицата, предназначени за екзекуция, са граждани на други държави, обръща страницата относно естеството на подобни престъпления. Трябва да се постави под въпрос дали нацията, отговорна за тях, може да бъде накарана да се изправи пред последствията по начин, който я принуждава да се въздържи от това, както е трябвало да бъде накарана да направи, когато за първи път нахлу в Украйна през 2014 г.

Путин, съветският

Путин изглежда е убедил народа си в необходимостта от Велика Русия, която се провъзгласява за доминираща сред другите нации, от която да се страхуват заради величието си, за да може да поведе другите в нов световен ред, към който други авторитарни режими може да се чувстват задължени да принадлежат. Той се провали, но други в неговия режим тепърва ще се чудят дали могат да се преоткрият и да приемат подобен диктаторски образ със сходни намерения. Манталитетът от съветската епоха остава с нуждата си да се включат в надпревара за военно усъвършенстване на другите на всяка цена. Териториалната печалба и глобалното предимство далеч надминават благосъстоянието на руския народ. Усилията на Путин да упражнява подобни злонамерени действия в световен мащаб ще доведат до много малко в крайна сметка, когато неговата нация бъде победена военно и съсипана икономически, докато лежи просната пред Китай. Примерът, който той даде с авторитарна си форма на управление, точно както лидерите на Съветска Русия предприеха преди него, отново довежда нацията му до ръба на катастрофата. По този начин Путин постави Русия в лоша светлина чрез престъпните действия по целия свят, които предприе по целия свят, демонстрирайки на световната общност мъката, която те са причинили на свой ред. Много неща ще останат непростени и запомнени.

Европа трябва да спре да се страхува от руската хегемония и мисълта да преживява миналото отново. Западът трябва да види края на повтарящия се кошмар, породен от поредния руски режим, неспособен да се поучи от миналото си и собствения си повтарящ се цикъл на провал. Време е за различно руско управление, което се грижи за нуждите на цялата нация, а не само за избрани градски центрове, и престава да създава фалшиви илюзии за прогрес, когато толкова много неща се провалят около него. Авторитарните привърженици разглеждат безсмислените аспекти на демокрацията – съдебна система, която понякога се проваля в мисията си, законодателен орган, който става толкова поляризиран, че напредъкът се забавя, изпълнителна власт, която се колебае в преценката си – и вярват, че има по-добър начин, при който вземането на решения е оставено просто в ръцете на автократ и група лоялни подмазвачи. В ретроспекция обаче те може да открият твърде късно, че разходът на енергия, вложена в спорове в рамките на демократичните институции, наистина проправя път напред към трайно национално благополучие и сигурност. Самите демокрации се провалят, когато тази енергия се разсейва, а тесногръди популистки представи отново се вкореняват, за да върнат нацията към авторитарен кошмар.

Авторско право @Kost Elisevich, MD, PhD 2024. Всички права запазени. Всяко незаконно възпроизвеждане на това съдържание ще доведе до незабавни съдебни действия.


2 коментара за „Глобалната руска шарка“

Коментарите са затворени.