Плановете на Путин за империя срещу страха на Путин от нахлуване на НАТО

През последната година се появиха редица есета относно действията на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО), подхранващи решението на Владимир Путин да нахлуе в Украйна, суверенна държава, в опит да завземе управлението ѝ с очевидната цел да предотврати асимилацията ѝ в НАТО. По същество, постепенното и умишлено посегателство на НАТО срещу Русия беше същината на въпроса. Заявената цел на Путин обаче беше да денацифицира и демилитаризира Украйна, защото я виждаше като заплаха за Русия и всички етнически руснаци в Украйна. Все още не сме видели ясен аргумент, оправдаващ обвинението и последвалите действия, който да не засрами режима му и Русия пред по-голямата част от света.

Владимир Путин, 2022 г. Кредит: todesblei

Украйна никога не е била заплаха за Русия, нито пък е заявявала, че ще бъде. Преди почти три десетилетия тя избра да се откаже от целия си ядрен арсенал и свързаните с него оръжия в замяна на гаранции, че суверенитетът ѝ ще бъде защитен, както е договорено в Будапещенския меморандум (1994 г.), подписан от Русия, Съединените щати (САЩ) и Обединеното кралство. По същия начин не е имало преследване от украинското правителство на етнически руснаци в Източна Украйна, нито е било неразумно Украйна да изисква украинският език да бъде официален национален език. Никога не е имало опит за елиминиране на руския език или култура от обществото, нито на която и да е друга етническа принадлежност. Последното е в ярък контраст с вековния опит на имперска Русия и впоследствие на Съветска Русия да подкопаят украинския език и култура чрез процеса си на русификация. И накрая, идеята, че Украйна е била завладяна от нацисти и водена от екстремистки режим, се опровергава от факта, че народният вот през 2019 г. подкрепи центристка проевропейска партия. Десни екстремистки елементи никога не са имали влияние върху правителствените дела през последните три десетилетия на независимостта на Украйна след разпадането на Съюза на съветските социалистически републики (СССР).
,
твърденията, обвиняващи НАТО в заговор за разширяване на влиянието му върху Източна Европа и заплашване на границите на Русия, не отчитат значителната история на Източна Европа през 20-ти век под руска хегемония. Всички подобни твърдения са гледали на Русия като на жертва по въпроса, но някак си са пренебрегвали желанието на няколко държави в близост до Русия, търсещи гаранции за сигурност срещу бъдещи репресивни руски режими, като този на имперска Русия от 19-ти век или Съветска Русия от 20-ти век. Аргументът тук не е, че суверенна Русия трябва да се разглежда като жертва на разширяващия се НАТО, а че многобройни суверенни източноевропейски държави, включително балтийските държави и сега Финландия, заслужават същото внимание. Защо сме склонни да защитаваме Русия и да търсим нейното умилостивяване и да отричаме на други държави справедливото им желание за сигурност срещу страна, която се е опитала да ги подчини? Като напомняне, НАТО поддържа принципа на колективна отбрана и управление на кризи за своите членове, за да реагира на външна агресия, предприета срещу някой от неговите членове, и да помага за справяне с вътрешни опасности. НАТО не е там, за да води война по каквато и да е друга причина. Остава само Русия да се държи по начин, изискван от няколкото ѝ минали споразумения, за да зачита границите на други държави.

Преувеличената дезинформация относно обещанията, дадени на Русия по време на разпадането и окончателния край на СССР относно по-нататъшното разширяване на НАТО в Източна Европа, изисква специално внимание. Въпросът е свързан със срещата на върха през 1990 г. между президента Джордж Х. У. Буш и съветския президент Михаил Горбачов, на която, наред с други съображения, е обсъдено обединението на Германия. Горбачов приема идеята, че обединена Германия ще стане част от НАТО, като свой избор. Това е в съответствие с принципа, установен от Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа, подписана в Хелзинки през 1975 г., на която е декларирано, че народите са свободни да се съюзяват с други, когато сметнат за необходимо. Не е имало обсъждане на по-нататъшно разширяване на НАТО според Горбачов и неговия външен министър Едуард Шеварднадзе, както е разказано от Робърт Зелик, бившия заместник-държавен секретар, който е присъствал на масата. Това, което всъщност е било договорено, е включвало уверение, че НАТО няма да въоръжава Източна Германия, и то не го е направило. По същия начин, когато през 1996 г. по време на администрацията на Клинтън се водеха дискусии за приемане на бившите страни от Варшавския договор в НАТО, Русия не възрази.

Основополагащият акт за взаимни отношения, сътрудничество и сигурност между НАТО и Русия, подписан през 1997 г., създаде пътна карта за сътрудничество, уверявайки Русия, че НАТО поддържа отбранителна позиция, която не представлява пряка военна заплаха. На срещата на върха на Съвета НАТО-Русия в Рим през 2002 г. самият Путин не изрази никакви опасения относно разширяването на НАТО. Двадесет години по-късно Финландия с 830-километровата си граница с Русия се присъедини към НАТО и едва предизвика реакция от Русия, освен че външният министър Сергей Лавров спомена: „Нека видим как тяхната територия се използва на практика в Северноатлантическия алианс.“ Очевидно е, че самата Украйна беше истинската повратна точка за Путин и това се отнася повече до заявлението на Збигнев Бжежински, бивш съветник по националната сигурност по време на администрацията на Картър, в книгата си („Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната сила; 2012“): „Не може да се подчертае достатъчно, че без Украйна Русия престава да бъде империя, но с подкупена и подчинена Украйна, Русия автоматично се превръща в империя.“

Стратегическата стойност на Украйна за Русия и склонността на Путин да я разглежда като васална държава са тези, които са насочвали неговия дневен ред. Режимът на Путин полага последователни усилия да упражнява влияние върху Украйна, като се намесва в нейните политически и правителствени дела до степен, че това доведе до Майданската революция от 2013-2014 г. Последната се случи, когато проруският президент на Украйна Виктор Янукович предаде предизборната си платформа, в която намеренията му бяха да продължи със споразумение за асоцииране за присъединяване към Европейския съюз (ЕС). Вместо това, той се съгласи с предложението на Путин за спасяване на държавния дълг на Украйна и намаляване на цената на руския газ, противно на желанията на огромното мнозинство украинци. По това време правителството на Янукович вече беше признато за репресивен режим с обвинения в корупция и ясни изрази на проруски настроения. По-специално, отричането от Янукович на Гладомора, глада от 1932-1933 г., геноциден акт, предизвикан от Сталин в опит да елиминира украинските земевладелци, които са били голяма част от антисъветската опозиция по това време, беше обида за населението, която също нямаше да бъде простена.

Майданът, както беше наречена революцията, нямаше нищо общо с НАТО. Освен това нито ЕС, нито САЩ участваха в организирането или финансирането на събитието, което свали правителството на Янукович и накара президента да избяга в Русия за безопасно убежище. И все пак Русия се опита да обвини правителството на САЩ, като изопачи новините за финансирането на масовия протест, твърдейки, че за целта са били предоставени 5 милиарда долара, и обвинявайки тогавашния помощник-държавен секретар Виктория Нюланд в манипулиране на събитията, които се развиваха. Гореспоменатите натрупани инвестиции на САЩ в Украйна всъщност са направени още през 1991 г., когато Украйна за първи път получава независимост. Средствата са били предназначени да помогнат на Украйна да постигне стабилно и сигурно демократично управление и да насърчи гражданското участие. Нямало никаква връзка със събитията, довели до Майдана, нито с неговото провеждане.

Украйна сама се е приближавала към ЕС и Запада и това било достатъчно за Путин, за да разбере, че въпреки факта, че Украйна, като суверенна нация, има право на самоопределение, това е просто твърде много за един руски демагог и империалист, особено за такъв, чиито представи за имперска Русия остават от първостепенно значение. За него това би оправдало нахлуването му в Крим през 2014 г., за да запази стратегическото военно присъствие на Русия, а скоро след това и нахлуването в Източна Украйна, където сепаратистко движение беше подхранвано и подкрепяно от руски паравоенни сили. Това, което последва сега, включваше неискрен опит за уреждане на спорове в Източна Украйна с Минските споразумения и срамното пренаписване на украинската история от Путин като бележка под линия на тази на Велика Русия. Последващото популяризиране на идеята, че двата народа всъщност са едно цяло, никога не би се съобразило с украинските национални чувства, както не би се съобразило и исторически. Що се отнася до последното, действията, предприети от Путин в тази нечовешка война с безразборното бомбардиране на гражданска инфраструктура, изглеждат доста в противоречие с изразеното от него чувство.

Създаде се впечатление също, че в ранните години на президентството си Путин е бил склонен към Запада, може би дори към неговите демократични идеали, и че НАТО, с упоритостта си да привлича държави под своя контрол, го е принудил да се държи по друг начин. За да се разсее някой от това схващане, един бегъл преглед на тези години би могъл да предложи различна перспектива за характера и намеренията на този бивш служител на Комитета за държавна сигурност (КГБ). Путин се изкачва в правителството на Борис Елцин през 90-те години на миналия век, за да стане директор на Федералната служба за сигурност (ФСБ), която заменя по-старото КГБ на СССР. Той става министър-председател през по-късните години от управлението на Елцин като президент, когато здравето и политическият му статус се влошават. За Путин, относително непознат в Русия, осъзнаването на възхода му създава нужда от по-голямо признание на талантите му, за да спечели благоразположението на народа и впоследствие да запази президентския пост. В разгара на очаквания преход се появява възможност, която му позволява да направи това.

Повтарящ се проблем с чеченските бунтове в Руската федерация смущава Кавказкия регион и през 1999 г., когато ислямски бунтовници от републиката преминават в съседния Дагестан, за да подкрепят сепаратистко движение и да заплашат контрола на Русия, са необходими някои действия. серия от бомбени атентати , най-забележителният от които е в две жилищни сгради в околностите на Москва, при което загиват общо над 230 души. Други два бомбени атентата са извършени в по-отдалечени градове, при които загиват още 81 души. Приблизително 1000 души са ранени при тези инциденти. Скоро след това Путин, който по това време е директор на ФСБ и наскоро е повишен в министър-председател, хвърля вината върху чеченците и се зарича за отмъщение в изявление, което привлича вниманието на населението заради езика му. В Северен Кавказ е проведена мащабна въздушна кампания. Нападението над столицата на Чечения, Грозни, е особено известно със своята жестокост и загубата на над 8000 цивилни. В крайна сметка вълненията в Дагестан и Чечня бяха потушени и на власт беше въведен марионетен режим, който да осигури трайна стабилност в региона.

Пети бомбен атентат в жилищен комплекс в Рязан, югоизточно от Москва, по време на предишните бомбени атентати, трябваше да се случи, но не се случи. Подозрителна активност в района по това време алармира местната полиция, която открива взривни вещества в мазе на апартамент и арестува трима оперативни лица, за които се оказва, че са агенти на ФСБ. Взривното вещество е идентифицирано като същото, използвано при предишните четири бомбени атентата в жилища. Епизодът е отразен в медиите и възникват съмнения относно значението на констатациите във връзка с предишните събития. По това време Путин е запазил президентския пост на руските избори през март 2000 г., след като е получил признание за намесата си в чеченския бунт. Създадена е правителствена комисия, която да разследва случая, но до 2002 г., с добре овладяното чеченско въстание и възходящите икономически перспективи, руско безразличие се установява. Опитите за повдигане на въпроса са потушени. Това се случи въпреки някои широко отразени убийства, включително отравянето с полоний-210 на бившия служител на КГБ Александър Литвиненко в Лондон и журналистката Анна Политковская, която беше намерена простреляна в асансьор. И двамата бяха ангажирани с разкриването на истината за съучастието на Путин в събитията, свързани с бомбените атентати. Въпреки че има сериозни доказателства, сочещи участието на Путин в цялата афера, все още не е произнесена окончателна присъда, която да завърши случая.

Тези събития служат като напомняне за природата на диктатор, който се стреми да оправдае, чрез процес на замъгляване и дезинформация, действията, извършвани от неговите агенти от времето, когато той започва да поема властта. В крайна сметка, аргументите, че НАТО и САЩ са виновни за войната, на която сме свидетели в момента, имат за цел да популяризират идеята, че Русия по някакъв начин е жертва на усилията на НАТО да я неутрализира и нямат основание.

„Една руска победа ще донесе със себе си обещанието за продължаваща нестабилност в региона. Тя ще ускори по-нататъшните отбранителни подготовки на държавите по цялата западна граница на Русия, като същевременно ще укрепи източните ѝ връзки с Китай.“ Снимка: kosmozoo

С ангажирането с най-голямата военна кампания в Европа след Втората световна война и в процеса на това, понасяйки огромни жертви, излагайки собствената си нация на икономическа несигурност и извършвайки множество зверства, които не могат да бъдат пренебрегнати, Путин няма друг избор, освен да продължи войната си, докато стигне до момент, в който може да спаси репутацията си пред народа си и да запази властта. Ако не бяха последните събития, разкриващи безпорядъка в собствената му армия, последният сценарий може би щеше да бъде предвидим. Путин никога не е бил човек, който е имал други стремежи за себе си или за Русия, освен да изпълнява програма, която няма много общо със Запада. Той е останал същият човек през кариерата си като офицер от КГБ, докато е бил президент.

Какво ще се случи тогава по отношение на изхода от тази война? Руска победа ще донесе със себе си обещанието за продължаваща нестабилност в региона. Тя ще ускори по-нататъшните отбранителни подготовки на държавите по цялата западна граница на Русия, като същевременно ще засили източните ѝ връзки с Китай. Тя ще насърчи подобно мислещите авторитарни лидери в съседство да се държат по съответния начин и ще убеди другите да бъдат по-малко склонни да насърчават демократичните ценности. Това може да промени динамиката на отношенията в Южна и Централна Азия в съгласие с Русия и далеч от Запада. Русия ще надгражда върху подновения си статут и ще продължи да бъде преследвана по целия свят структура, докато се стреми да подкопае правителствата на уязвими държави и да се възползва от техните природни ресурси.

Западът трябва да направи заключение относно хода на останалата част от тази война, което да неутрализира руската войнственост и военен авантюризъм и да възстанови напълно територията на Украйна, за да може да определи какво е бъдещето ѝ. НАТО се е ангажирал с това усилие изцяло, за да защити интересите на своите държави-членки в Източна Европа, признавайки реалната заплаха, която съществува в региона, а не изкуствено създадената, идентифицирана от руските пропагандисти и увековечена от „полезни идиоти“ в медиите, политици, търсещи значение като фалшиви експерти, корпоративни типове с личен интерес и дори някои академици сред нас.

Авторско право @Kost Elisevich, MD, PhD 2023. Всички права запазени. Всяко незаконно възпроизвеждане на това съдържание ще доведе до незабавни съдебни действия.


2 коментара за „Имперските планове на Путин срещу страха на Путин от нахлуването на НАТО“

Коментарите са затворени.