Калининградска област – време ли е за отделяне?

Една своеобразна балтийска територия – Калининградската област („област“ се отнася до административен регион в Русия) – е изолирана, отделена от самата Руска федерация и отделена от нея от Литва на североизток и Полша на югозапад, и двете страни членки на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Като такава, тя е ексклав с площ от 5 800 мили( 15 100 км²), обърнат към Балтийско море на северозапад. Литва и Полша споделят граница с дължина 64 мили от противоположната страна, която допълва ограждането на Калининградска област на югоизток, отделяйки я от Беларус, близък съюзник на Русия. Тази полско-литовска граница е определена от проблемния Сувалкски коридор , който е предложен като „екстратериториален“ маршрут за трафик на стоки и материали с Русия.

Калининградска област, разположена на брега на Балтийско море. Снимка: PeterHermesFurian

Това, което прави тази конкретна граница интересна, е резултат от руската инвазия в Украйна. В отговор на нарушаването на международното право, Европейският съюз (ЕС), към който принадлежи Литва, наложи санкции, които накараха самата Литва да затвори границите си за определени стоки, търгувани от Русия, или за транспорт на материали, обозначени по друг начин. Със стандартния си самодоволен сценарий на възмущение, Русия заплаши Литва с възмездие, което очевидно все още не е формулирано. Има обаче нещо повече, тъй като Калининградска област е от стратегическо военно значение за Русия. Тя е единственото незамръзнало зимно пристанище за руския флот в Балтийско море; тоест, докато изменението на климата не окаже влияние върху въпроса.

Преброяване от 2021 г. идентифицира население от 1 029 966 души, което е спад от 1 165 000, установени при преброяване от 1950 г., което по това време е само половината от броя на населението на същата територия, когато е била част от Германия преди избухването на Втората световна война (Втората световна война). Нейният основен град, Калининград, преди Кьонигсберг, показва забележим спад в темпа на растеж от пика си през 60-те години на миналия век, когато средният му растеж е бил 3,60%, до 0,41% през 2023 г. Тъжната история, която е в основата на трагедията на Калининградска област, започва след Втората световна война с Потсдамската конференция от юли 1945 г., когато съюзническите лидери отстъпват тогавашния Кьонигсберг, столицата на Източна Прусия, и прилежащата му територия под административния контрол на Съветска Русия.

Решението за окончателното разпореждане с територията е трябвало да бъде взето в очакване на експертна оценка на границата и последващо решение от Окончателното споразумение по отношение на Германия, което не се случва до септември 1990 г. В последното е разрешено обединението на Западна и Източна Германия с изключение на Източна Прусия, наред с други източногермански територии. Границата на Германия с Полша остава такава, каквато вече е била договорена. Важно е да се отбележи, че не е дадена формулировка, която да потвърждава правото на анексиране към Русия на това, което сега е Калининградска област. По същия начин, предишният Акт за военна капитулация, отнасящ се до безусловната капитулация на всички германски сили на съюзниците, подписан през май 1945 г., гарантира, че никоя окупирана германска територия няма да бъде автоматично анексирана от победителите.

В исторически план съществуват няколко примера за такъв прецедент, отричащ правото на анексиране, така че съгласно международното право няма много аргументи в подкрепа на претенциите на Русия върху територията, която тя е „администрирала“ изключително за своя полза. Руснаците са запазили мълчание по въпроса и сега биха претендирали за правото на продължително заемане на територията като подходящ отговор на всяко текущо възражение. Но тогава как едно незаконно искане в началото си оправдава законно искане на по-късна дата? Освен това, как тази ситуация не би била разглеждана в по-широк контекст с по-голямо значение, свързан с прецедента в сферата на международната юриспруденция и правото на предишно обитаване? Повече за това по-късно.

Източник: PeterHermesFurian

Как се стигна до всичко това? Руското настъпление срещу Германия от изток през 1944 г., докато Втората световна война поемаше по неизбежния си път. Това доведе до военна окупация на Източна Европа, включително територията на Източна Прусия, тогава част от Германия, със столица Кьонигсберг. Йосиф Сталин вече беше изразил интереса си към придобиването на града и територията около него поради стратегическото му значение като военноморско пристанище с целогодишен достъп до Балтийско море. Интересното е, че той подчертаваше необходимостта от отмъщение срещу нацията, която беше извършила войната срещу Русия. Нахлуването причини значителни загуби на човешки живот в Русия и всъщност в голяма част от западната част на Съюза на съветските социалистически републики (СССР). Голяма част от последното може би може да се обясни с липсата на отбранителна подготовка на самия Сталин и неумелото управление от страна на неговите военни по отношение на воденето на войната на източния фронт. Може би най-фрапиращата е подкрепата му за нацистка Германия при избухването на Втората световна война, кодифицирана в Пакта за ненападение Молотов-Рибентроп от 1939 г., последвана от собственото нахлуване на Русия в Полша и Румъния от изток.

След като административният контрол над Кьонигсберг и околността, наричана по това време „Мала Литва“, е предаден на руснаците, Сталин не губи време, за да го превърне в руския анклав, какъвто го е възнамерявал да бъде. Това всъщност започва преди края на войната, когато без стратегически оправдана причина руснаците продължават разрушаването на града по суша. Радек Сикорски, бивш министър на външните работи на Полша и настоящ член на Европейския парламент, най-добре описва зверството в правилния му контекст: „седем века история се превърнаха в дим за една седмица обстрел...“ и „дотогава решението за унищожаване на Източна Прусия и предоставяне на Кьонигсберг на Съветския съюз вече е взето“.

Няколкостотин хиляди германци и литовци, тези, които не бяха избягали от руската атака, впоследствие починаха от глад, лишения и болести или бяха депортирани в Сибир, където срещнаха почти същия край. Други просто бяха изгонени в Германия. Общо над един милион коренни жители впоследствие бяха заменени от хора, транспортирани от Северна и Централна Русия, с което започна процесът на русификация на територията. Това беше исторически добре практикуван модел на господство над заявени територии в рамките на Руската империя през 18-тии 19-ти век и от Съветска Русия през по-голямата част от 20-ти век. Забележителни примери за такава политика включват русификацията на Източна Украйна и, може би, в по-добро сравнение с нейната острота, геноцида над татарското население на Крим.

Умишленото подриване и пълното елиминиране на регионалната култура, език и накрая наследството на територията приема много форми. Германските имена на градове, села, улици и институции, включително топоними, са променени на руски версии. По този начин Кьонигсберг става Калинин, кръстен на стар болшевишки революционер Михаил Калинин, който става председател на Централния изпълнителен комитет на Съветския съюз и умира удобно през 1946 г., когато е трябвало да се избере подходящ съименник за това, което руснаците смятат за своя новопридобита територия. Разрушаването на градската инфраструктура от предишни съюзнически въздушни бомбардировки и последвалата руска артилерия през последния месец на Втората световна война е подпомогнато от усилията за възстановяване, които сега изравниха голяма част от останалото. Цветният градски пейзаж на града е заменен от сив бетон от съветската епоха, типичен за руския акцент по това време върху големи, пещерни и доминиращи правителствени сгради, обширни жилищни комплекси и промишленост.

Калининград, Русия. Снимка: Алекс Потьомкин

Скоро след това последва силно военно присъствие с пристигането на голям военноморски контингент, който да се възползва от дълбоководно пристанище Балтийск. Руснаците наскоро разположиха на територията наземни балистични ракетни системи с малък обсег „Искандер“ и сега остава въпросът дали е бил разположен ядрен капацитет. Създаването на такова военно присъствие в най-западната част на Руската федерация превърна Калининградска област в оправдана стратегическа цел в европейски театър на военни действия, в случай че Русия сега заплаши съседните държави, както е вероятно да направи в днешно време.

Почти осем десетилетия са изминали от края на Втората световна война и поемането на „административна“ власт от Съветския съюз над днешна Калининградска област, но само 33 години от момента на Окончателното споразумение по отношение на Германия през 1990 г. Предполага се, че Русия ще продължи да контролира територията, тъй като тя е призната за наследник на СССР след разпадането му през 1991 г. Същият аргумент позволи на Русия да запази постоянно място в Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации (ООН), което ѝ дава право на вето по въпроси от критично глобално значение, особено що се отнася до собствената ѝ вина за настоящите зверства в Украйна. Правната основа за това решение е поставена под въпрос, но не е напълно решена, оставяйки ООН в морално затруднение, предвид няколкото нарушения на международното право от страна на Русия.

По същия начин няма съгласие относно продължителността на административния контрол върху дадена територия от чуждестранна власт, що се отнася до последващото ѝ анексиране от тази власт. Например, британското управление на Кипър след 35 години приключва, когато Лозанският договор установява кипърския суверенитет през 1923 г.; въпросът впоследствие е потвърден от Постоянния съд на международното правосъдие през 1937 г. Освен това, подобно разглеждане е било обърнато на претенцията за традиционно население на дадена територия, както в случая със заселването на Гибралтар. Тук по-ранно испанско население е било изселено от британците през 1704 г., предвид стратегическото военно предимство на територията по това време. Въпреки териториалния плебисцит, проведен от Великобритания през 1967 г., който показва силно благоприятен вот за продължаване на британската власт, Общото събрание на ООН категорично осъди действието и призова за прехвърляне на суверенитета на Гибралтар обратно на Испания.

В статията си от 1992 г. относно статута на Калининградска област, Реймънд Смит твърди, че легитимно решение би било самата Литва да поеме правото на анексиране на това, което исторически е наричано „Малка Литва“. В края на краищата, територията е съседна на Литва и, което е по-важно, населението ѝ преди това е било доминирано от литовци. С предварителното си съгласие в Окончателното споразумение от 1990 г. Германия се отказва от законното право на собственост върху територията на Калининградска област и следователно, изглежда, няма повече претенции към нея. Сега остава Литва да заяви предишно твърдение, направено в Декларацията от Тилзит от ноември 1918 г. от Националния съвет на Пруска Литва, че самата Литва приема своите исторически етнографски граници и включва Малка Литва в рамките на своите владения. Голяма част от литовското население има право, дори в сегашния си генерационен вид, да се върне на територията, от която е било насилствено депортирано, съгласно Хагската конвенция от 1907 г. и последвалата Всеобща декларация на ООН за правата на човека от 1948 г.

Доковете в Калининград, Русия, по здрач. Снимка: Алекс Потьомкин

По-скорошен анализ на демографията на град Калининград показва, че с течение на времето той е станал по-малко свързан с Русия. Смяната на няколко поколения в Калининградска област, съчетана с намалената миграция от територии в самата Русия, е довела до по-хомогенизирано общество с по-малко връзки, които да го ангажират с корените му. Местното общество неизбежно се е развило така, че до 1993 г. 97% от жителите вече са родени на територията. Монолитното пълзене на заобикалящата го европейска култура и начин на живот също се е утвърдило през десетилетията. То е в рязък контраст с репресивното общество на Русия, което вече се е утвърдило по време на съветската епоха, но сега продължава по време на режима на Путин с неговата крещяща пропаганда, съмнителни съдебни практики, потискане на свободата на словото и журналистическото изразяване.

Пропагандата, толкова позната на съвременното руско общество, има много по-малка способност да проникне в мисленето на гражданите на Калининград и околностите му. Постоянно се напомня за сравнително по-доброто качество и разнообразие на храни, продукти за начина на живот и забавления, предлагани в европейските държави по непосредствените му граници. Свободата на словото, художественото изразяване и журналистическата инициатива имат тежест в обществото, независимо от прокламациите на авторитарно правителство. Превръщането му в руски военен лагер и следователно непосредственото му прицелване в ответен удар от страна на НАТО срещу всяка руска агресия също е малко вероятно да го направи любим на родината му.

Незаконното нахлуване на Русия в Украйна през последната година, в нарушение на Устава на ООН, я превърна в парий в международната общност. Санкциите ще тормозят икономиката ѝ още дълго време и следователно ще се отразят на икономическото благосъстояние на Калининградска област. Новините за руските зверства в Украйна, докладвани наскоро от Независимата международна комисия за разследване на Украйна пред Комисията на ООН по правата на човека, нейната военна некомпетентност, обявяването ѝ от Европейския парламент за терористична държава и обвинението на Путин като военнопрестъпник от Международния наказателен съд вероятно ще оцветят допълнително впечатлението за Русия в калининградското общество и може би ще го накарат да се замисли за лоялността си към такава държава. Разбира се, не е изключение и неотдавнашното публично срамно преживяване на Русия от срамния опит да се обяви за жертва на „русофобия“, след като даде на света всички основания да я гледа с отвращение.

Авторско право @Kost Elisevich, MD, PhD 2023. Всички права запазени. Всяко незаконно възпроизвеждане на това съдържание ще доведе до незабавни съдебни действия.


Една мисъл за „Калининградска област – време ли е за отделяне?“

Коментарите са затворени.