Глобалните реакции на опитите на Русия да етикетира украинците като нацисти варират от учтиво недоверие до циничен смях над поредния несръчен пропаганден опит да оправдае необходимостта от нахлуване в Украйна. Етикетът служи като начин за дехуманизиране на народа, дръзнал да се противопостави на това, което Путин смята за съдба на Русия. Това противопоставяне всъщност е израз на национализъм, идеология, която набляга на лоялността, предаността или привързаността към дадена нация, според „Британика“. Украинската съпротива срещу руското потисничество съществува от времето на Руската империя, датираща от 18-ти и 19-ти век, но в наши дни е удобно за режима на Путин да смесва чувството за националност на Украйна с фашистката идеология.
Справедливо е да се каже, че повечето, ако не и всички нации, са имали и може да продължат да имат фракции с крайнодесни ултранационалистически етикети. Това със сигурност е било вярно в Украйна преди и по време на сталинисткия период, когато Украйна е била подложена на геноцид през 30-те години на миналия век, причинен от насилствена селскостопанска политика, която е довела до глад в мащаб, невиждан досега в толкова плодородна земя. Антируско партизанско движение се материализира през 20-те и 30-те години на миналия век под ръководството както на ултранационалистическо, така и на по-умерено ръководство, което оспорва руската власт, използвайки партизанска тактика, предимно в селските райони. Корените на подобно партизанско усилие водят началото си от представите за национализъм, датиращи от 16-ти и 17-ти век. Настоящият конфликт в Украйна обаче е по-скоро свързан с това, което се е случило през 20-ти век, и затова започваме оттам.

Съюзът на Русия с нацистка Германия при избухването на Втората световна война, зверствата ѝ в близките Полша и Украйна, извършени скоро след това, и нацисткото нахлуване в Украйна и Русия през 1941 г. хвърлиха целия регион в хаос. Различни фракции на украинците сега се бореха с нацистите редом с руснаци и с руснаци редом с нацистите, като всичко това с цел да отърват страната от двамата натрапници. Частично разрешаване на проблема дойде с поражението на нацистка Германия през 1945 г., което позволи възобновяване на подземната дейност през 50-те години на миналия век, отново насочена единствено срещу Русия. Голяма част от тази дейност беше потушена до смъртта на Сталин през 1953 г. През цялото останало съществуване на Съюза на съветските социалистически републики (СССР) до 1991 г. украинските националистически настроения продължиха както в страната, така и в чужбина сред украинската диаспора след войната. Проруски елемент обаче се запази, особено в източния регион на Украйна, където руското заселване беше по-очевидно. Това доведе до предизвикателства за Украйна, тъй като тя се очерта като суверенна единица през 1991 г. след разпадането на СССР.

През 2013 г. проруският президент на Украйна Виктор Янукович наруши предизборното си обещание да се присъедини към Европейския съюз. Последвалите протести на Евромайдана доведоха до отстраняването на Янукович и бягството му в Русия. Новите избори доведоха първо до Петро Порошенко на власт за пет години, последван от Володимир Зеленски. Руската инвазия в Крим дойде малко след падането на правителството на Янукович. Референдум със съмнителна стойност доведе до незаконното анексиране на Крим от Русия през 2014 г. Скоро след това започна милитаризацията на проруско сепаратистко движение в Източна Украйна и стана ясно, че Украйна трябва да отстоява позициите си или да се откаже от значителна територия в полза на незаслужаваща нация. Антируският активизъм се материализира по различни начини и включваше формирането на паравоенни организации, които да се бият заедно с украинската армия.
Полк „Азов“ първоначално се очертава като една от тези организации. Пропагандната машина на Владимир Путин се фокусира върху него като неонацистка организация. Полкът е основан от ултранационалисти като доброволческа милиция през 2014 г. специално за борба с проруските сепаратисти в района на Донбас и е базиран в Мариупол. Към края на 2014 г. е интегриран в Украинската национална гвардия, където попада под по-цялостна командна структура. Това води до премахването на крайнодесни националистически елементи от редиците му, което позволява асимилацията му като ефективна бойна единица във войската. Всякакви политически връзки с десни фракции са оставени далеч назад. Редиците му са съставени не само от украинци, но и от евреи, руснаци и кримски татари, които са задължени да спазват Дисциплинарния устав на Националната гвардия, за да „зачитат човешките права, честта и достойнството“. Широко разгласената битка на полка с руските сили в Мариупол завършва с продължителна последна битка в стоманодобивния завод „Азовстал“, където е принуден да се предаде през май 2022 г. по заповед на централното си командване. Набирането на персонал в полка остава много популярно заради уважението, което е спечелило в процеса.

Същият активизъм, който първоначално се изразяваше във военна сфера, вече го беше правил политически. Между 1999 и 2004 г. възникна едно крайнодясно националистическо движение, Социал-националната партия на Украйна (СНПУ). През 2004 г. СНПУ промени името си на Свобода („Свобода“) и прие по-малко остър тон, за да привлече по-широка база от електората. Отцепническа фракция на СНПУ, „Патриотът на Украйна“, запази първоначалната си позиция като „авангард“ на националистическо движение. Нейната мисия остава да подкрепя активна съпротива срещу руската намеса в делата на Украйна. През 2011 г. крайнодесни активисти бяха арестувани за планиране на взривяване на статуя на Владимир Ленин в град Бориспол в Киевска област. По време на протеста Евромайдан, който започна в края на 2013 г., бойци от „Патриотът на Украйна“, заедно с други националистически партии, се изправиха срещу полицията за борба с безредиците и нападнаха централата на проруската Партия на регионите в Киев. Сегашните поколения украинци осъзнават по-остро намеренията на Русия да ги принуди да се насочат в посока, която те не желаят, като се намесва в политическите, икономическите и културните институции на страната им. Съпротивата срещу това се е затвърдила. Но това не е нещо ново.
Желанието за независимост и самоопределение в рамките на частта от територията на днешна Украйна, контролирана от казашкия хетманат, съществува от 16-ти и 17-ти век. По това време голяма част от Украйна, каквато я познаваме днес, се е намирала в рамките на Полско-литовската държава и по-специално под контрола на полското благородничество, притежаващо земя. Серия от три разделяния на Полша от доминиращите околни сили Прусия, Австрия и Русия между 1772 и 1795 г. довежда до отстъпването на голяма част от централна и източна Украйна на Русия. По същия начин западните украиноезични територии Галиция и Буковина се присъединяват към Закарпатия в Австро-Унгарската империя, където и трите остават 125 години до нейния разпад след Първата световна война. Крим, който е бил част от Османската империя, е асимилиран в рамките на Руската империя през 1783 г.
Руската православна църква беше наложена като доминираща вяра в Украйна и бързо се превърна в средство, чрез което бяха въведени политики на русификация, целящи да подкопаят украинския език и култура. Въпреки това обаче се появи украинско национално възраждане чрез растежа на литературата, стимулиран от таланти като Тарас Шевченко (1814-1861), който повлия на украинската политическа мисъл в продължение на няколко поколения след своето време. Неговата поезия представляваше обвинителен акт срещу социалното потисничество, наблюдавано в Украйна по това време, и напомняше на украинците за казашкото им наследство и егалитарните принципи, които се криеха във воинското ѝ общество. Руската реакция на това движение доведе до забрана на публикации на украински език, както и на театрални постановки. Наложени бяха ограничения в образованието, което доведе до висок процент на неграмотност сред украинците. Руските историци предоставиха на царския режим сюжет, който възприе това, което е принадлежало на много по-стария доминиращ период на Киевска Рус в Украйна, в разказ, който вижда собственото възход на Русия от време, датиращо от няколко века назад. По този начин Русия прослави собственото си минало, като същевременно низвергна украинците до статута на „малоруси“, горе-долу като странични наблюдатели в голямата схема на световните дела.
През втората половина на 19-тивек . Революционната украинска партия се появява около началото на века и призовава за единна независима Украйна. Руската революция от 1905 г. трансформира царската автокрация в квазиконституционна монархия, която предоставя известна свобода за украиноезични публикации, театрални постановки и научни изследвания, които съживяват чувството за национализъм. Политическите действия обаче не успяват да доведат до съществена промяна в годините преди и по време на Първата световна война (1914-1918 г.). Руската революция от 1917 г. довежда до свалянето на царския режим като цяло, последвано от продължителна гражданска война, която обхваща цялата Руска империя. В края ѝ болшевиките въвеждат още по-брутално потискане на националистическите стремежи, което ще продължи няколко десетилетия.

За разлика от това, онази част от Западна Украйна, която стана част от Австро-Унгарската империя, изпита много по-големи възможности за национално признание. Това беше особено валидно за преобладаващо украинските територии Галиция и Буковина. Социалните и правителствени реформи позволиха по-голяма свобода за селяните с възможности за развитие, както в селска, така и в градска среда. Образователните реформи въведоха обучение на украински език в енорийските училища. По-голямата религиозна толерантност осигури практикуването на римокатолицизма сред украинците. Възникна украинска професионална класа, която се смеси с писатели, бягащи от потисничеството на Руската империя на изток. Към средата на 19век се зароди политическо усилие, което се застъпваше за обединението на украиноезичната Галиция с Буковина и Закарпатия. Създадена е национална гвардия и е издаден първият вестник на украински език. Възникнаха множество сдружения, които развиваха украинската литература, заедно с известни писатели като Иван Франко (1856-1916) и Леся Украинка (1871-1913). Женските и младежките организации допринесоха за диалога, като насърчиха както социалните, така и политическите цели, които подхраниха националистическите настроения.
С избухването на Първата световна война украинските културни организации бяха закрити, а национални дейци арестувани, като някои от тях бяха заточени в Руската империя. Когато руските войски окупираха Галиция, украинският език беше забранен, а институциите затворени. Този опит за русификация беше обърнат, когато територията беше върната от австрийците. След Руската революция от 1917 г. в Русия беше създадено временно правителство, което позволи кратък период на национално възраждане в Украйна, включващ повторното въвеждане на печат и културни сдружения. Свикан беше Всеукраински национален конгрес. Той предостави на новосформираната Централна рада („Съвет“) национална власт и избра Михайло Грушевски за неин глава. Търсеше се пълна териториална автономия за Украйна. Не е изненадващо, че отношенията с Русия се влошават, когато Централната рада отказва да приеме властта на Временното правителство на Русия над Украйна и провъзгласява Украинска народна република (УНР) с пълна независимост, определена за 22 януари 1918 г. На този етап Първата световна война все още не е приключила и Централната рада започва отделни мирни преговори с Германия и Австро-Унгария, които довеждат до подписването на Брест-Литовския мирен договор на 9 февруари. Руските сили се оттеглят от Украйна до април, когато започва нова германско-австрийска офанзива.
Преди капитулацията на Централните сили, през октомври 1918 г. е обявена отделна Западноукраинска национална република (ЗУНР), включваща Галиция, Северна Буковина и Закарпатие, но това води до териториален спор и конфликт с поляците. Последващият акт на обединение на двете украински държави се оказва труден, когато поляците превземат Галиция, принуждавайки ръководството на ЗУНР да се изсели. Скоро след това, в Киев, УНР е възстановена през декември 1918 г. след подкрепен от Германия преврат, който се е състоял през април същата година. Новосформираната УНР обаче не успява да осигури контрол над територията си сред хаоса на руската гражданска война. Както червените, така и белите руски сили участват в конфликт на украинска територия. Към тях се добавят и силите на УНР и партизанските групи, събрани отделно сред селяните, чиито привърженици са разделени в подкрепа или на червените, или на белите сили, или на самата УНР.
Самите сили на УНР се сблъскаха с поляци на запад, червени на север и бели на юг. За да отговорят на предизвикателството, те се обърнаха към партизанска война, подобно на своите селски сънародници, и започнаха преговори с полското правителство на Йозеф Пилсудски. Полско-украински съюз беше постигнат през април 1920 г., но беше заменен от последващо споразумение между Полша и Съветска Русия през март 1921 г., което призна само Съветска Украйна и позволи на Полша да запази Галиция и Западна Волиния. Краткият суверенитет на УНР (1918-1921 г.) вече беше приключил. Нейният ръководител, Симон Петлюра, потърси убежище в Полша, където беше защитен от екстрадиция, поискана от Съветска Русия. Той се отправи към Париж до 1924 г., където основа вестник на украински език, но в крайна сметка беше убит през 1926 г. от руската тайна служба, Народния комисариат на вътрешните работи или, в руския му превод, НКВД.
Украинската социалистическа съветска република е обявена за първи път от болшевиките през декември 1917 г., за да се противопостави на нарастващия украински национализъм. Това създава паралелна правителствена структура, която би оспорила УНР като председателстваща власт в Украйна, докато гражданската война все още е в ход. Последната окончателно приключва през 1922 г. с провъзгласяването на Съюза на съветските социалистически републики (СССР), състоящ се от Русия, Беларус, Украйна и Закавказката съветска федеративна социалистическа република (СФСР). По този начин управлението на Съветска Украйна и другите републики е ограничено до вътрешни работи, докато властта над военните, търговията, транспорта и външните отношения е отстъпена на Москва; всъщност на Съветска Русия и Комунистическата партия. Индивидуалното право за отделяне от СССР се оказва заблуда. По ирония на съдбата, в самото си създаване Комунистическата партия на Украйна е само 7% украинска по етнически състав, като мнозинството се състои от руски болшевики, предимно от източните региони. Като цяло, с население от 80% украинци, подкрепата за болшевизма е много ограничена.

В опит да потушат допълнително националистическите настроения сред неруските етноси, съветските власти започнаха да въвеждат програми, подкрепящи националната културна идентичност. Училищата с преподаване на украински език се появиха отново, а литературните издания се появиха отново. Движението даде глас на някои, които искаха да насърчат по-тесни отношения с Европа. Този процес на украинизация предизвика известна тревога сред съветското ръководство по времето, когато Сталин се очерта като доминираща фигура като генерален секретар на Комунистическата партия, председател на Министерския съвет на Съветския съюз, а в крайна сметка стана диктатор през 30-те години на миналия век. Настъпи дълбок обрат в постигнатия напредък към национална самоидентичност, който беше заменен от програма, която щеше да го отмени напълно. През 1928 г. беше въведен петгодишен икономически план, който колективизира земеделските земи, премахна частната собственост върху земята и наложи реквизиция на зърно за изхранване на руските градове. До 1931-33 г. програмата доведе до смъртта на милиони украинци. Тази трагедия скоро ще бъде последвана от Големия терор на Сталин, който доведе до убийствата или изгнанието на стотици хиляди украински професионални, религиозни, военни и академични дейци в края на 30-те години на миналия век, предшестващи избухването на Втората световна война.
Борбата за национална идентичност съществува вече почти 250 години и идеята успява да оцелее въпреки потисничеството, наложено ѝ от Руската империя. Тя е била позволена да се изрази в голяма степен в Западна Украйна в рамките на Австро-Унгарската империя, достатъчно, за да ѝ осигури достатъчно присъствие, за да се изправи пред ужаса, който ще се случи през първата половина на 20-тивек и след това ще продължи през останалата част от съветската епоха. Наред с това, съществува вродена способност на гражданите на нацията, исторически преобладаващото ѝ селячество, да носят сами знамето на националността, ако е необходимо, да се съпротивляват на потисничеството чрез въоръжен бунт или чрез създаването на безмилостна подземна партизанска мрежа.
Така е и в наши дни. Партизанската война е дълбоко вкоренена в националната психика, така че реакцията на агресията е спонтанна и незабавна. Подкрепата за украинския национализъм в настоящия конфликт с Русия е приела много форми, но не включва неонацизъм от вида, който Русия е проявила в собствените си редици и общество. Украинските партизани сега действат в контролираните от Русия райони на Украйна, атакувайки военни бази в Крим и Донбас; идентифицирайки руски цели за артилерийски и ракетни атаки; нарушавайки железопътните линии; и убивайки военни и правителствени служители. Обучението на нови цивилни новобранци от украинските военни и паравоенни групировки е в ход през цялото време на осемгодишната война с подкрепяните от Русия сепаратисти в Източна Украйна. То продължава и ще продължи, докато Русия продължава агресивната си война, напомняйки на окупаторите, че не могат да спят спокойно на тази земя.
Авторско право @Kost Elisevich, MD, PhD 2023. Всички права запазени. Всяко незаконно възпроизвеждане на това съдържание ще доведе до незабавни съдебни действия.