Сред видни руски чиновници съществува много последователен модел на реторична атмосфера, промотираща идеята, че са заплашени от посегателството върху границата им на грешния Запад с неговите демократични идеали. Тази реторика не би била чужда на Ото фон Бисмарк преди 150 години, когато той оплаква, че трябва да се изправи срещу руснаците с тяхната „непредсказуема глупост“. Посланията обаче са до голяма степен, ако не и изцяло, предназначени за консумация от руското население, което, за съжаление, или вярва на глупостите, изригвани от държавните медии, или е принудено просто да се движи по линията, както е било склонно да прави от векове. Путин използва скрито течение на руския национализъм, смесвайки го с духовната вяра на нацията, за да си припомни историческата ѝ борба съвсем скоро срещу нацистка Германия. Борбата сега, както Путин иска Русия да я види, е да се спаси от Украйна, досега непознат бастион на неонацизма, очевидно познат само на него, който също е избрал да се обедини със Запада и предполагаемия му всепроникващ упадък. Пронизителният и гневлив звук на произнасянето му има за цел да прикрие абсурдността на посланието, но не успява да го постигне за онези, които разбират намерението му.
Истинският фокус на Путин, разбира се, е много по-прост. Той би предпочел съседен сухопътен коридор за Русия през Източна Украйна, свързващ я с Крим, за да запази стратегически военен обект, който включва голяма военноморска база с достъп до Средиземно море. Проблемът му е съсредоточен около факта, че на пътя му стои суверенна държава Украйна. Същата тази държава, по думите на Збигнев Бжежински, е „важно пространство на евразийската шахматна дъска“, което Путин трябва да завладее, за да запази известна власт и от двете страни. Има продължителни усилия за русификация на източната част на Украйна, по-специално с насърчаване на руската миграция в това пространство и през последното десетилетие със създаването на сепаратистко движение, което сега магически се превърна в кауза célèbre за Путин.
В първия си риторичен залп, предшестващ избухването на войната му срещу Украйна, Путин каза следното:
„Въпреки всичко това, през декември 2021 г. отново направихме опит да се споразумеем със Съединените щати и техните съюзници относно принципите за гарантиране на сигурността в Европа и за неразширяване на НАТО. Всичко беше напразно. Позицията на САЩ не се промени. Те не сметнаха за необходимо да преговарят с Русия по този важен за нас въпрос, продължавайки да преследват собствените си цели и пренебрегвайки нашите интереси.“
Путин преосмисли ситуацията в Източна Европа така, че да не отчита нежеланието на онези държави от стария Варшавски договор да влязат отново в руска сфера на репресии, която би застрашила техния суверенитет, самоопределение и национално благополучие. Много видимото брутално потискане на свободната воля в няколко държави от Варшавския договор по време на съветската епоха, техният мащабен икономически упадък и ограниченията върху културното изразяване в продължение на четири десетилетия са вградени в съответните им национални спомени. Не че НАТО се е наложил на същите тези държави; по-скоро възможността за осигуряване на стратегически отбранителен съюз срещу възможността да станат жертва на поредния руски авторитарен режим ги е накарала да се присъединят към списъка на членовете на НАТО. Руската провъзгласена жертва не трябва да има приоритет пред благосъстоянието на съседните държави. Припомняме, че НАТО остава отбранителна организация и не е работа на Русия да решава коя суверенна държава може да избере да се присъедини към организацията.

По-непосредственото оправдание на Путин за започването на нападението срещу Украйна беше следното:
„Относно ситуацията в Донбас. Виждаме, че силите, които извършиха преврат в Украйна през 2014 г., завзеха властта и я държат чрез фалшиви избирателни процедури, се отказаха от мирното уреждане на конфликта. Осем години, осем дълги години правихме всичко възможно, за да разрешим ситуацията с мирни, политически средства. Всичко беше напразно.“
„Превратът“ от 2014 г., за който Путин многократно се позовава, всъщност беше решение на украинския парламент, с което се призовава за нови президентски избори, когато предишният проруски президент Виктор Янукович реши да напусне поста си и да избяга в Русия по време на протеста на Евромайдана. По ирония на съдбата, протестът беше предизвикан от Янукович, който се отказа от предизборното си обещание да се присъедини към Европейския съюз (ЕС), след като беше повикан на среща с Путин, на която му беше направено предложение, което не можеше да откаже.
„Силите“, извършили „преврата“, вероятно са били свързани със Съединените щати и тяхното участие в осигуряването на подкрепа за демократичните институции, включително насоки относно правилното провеждане на изборния процес. Нямаше финансиране от САЩ на политически партии, нито намеса в процедурните аспекти на изборите, за разлика от това, което беше очевидно от руска страна. Нейни агенти бяха проникнали в украински правителствени офиси по време на предишната администрация, а проруската Партия на регионите в Украйна получи руска подкрепа в предизборната си кампания. Новите избори през 2014 г., сертифицирани като честни от международни наблюдатели, лишиха Русия от предпочитания ѝ кандидат и поставиха Петро Порошенко за президент на Украйна. Той подписа споразумение за асоцииране с ЕС и беше наследен, на други честно проведени избори, от Володимир Зеленски на изборите през 2019 г.
Скоро след президентските избори през 2014 г. руски паравоенни оперативни групи бързо се преместиха в Крим и избухнаха „спонтанни“, добре организирани, проруски протести. Административните сгради бяха превзети в това, което наистина може да се нарече преврат, завършващ с незаконното анексиране на територията от Русия. Подобен процес се случи в Източна Украйна, което доведе до създаването на самопровъзгласилите се независими Донецка и Луганска народни републики. Така Путин постигна със сила това, което не можа да направи чрез политически машинации. Възникна продължителен въоръжен конфликт за последните сепаратистки региони с усилията на Украйна да запази контрол.
Оплакванията на Путин за „осемте дълги години“ лична борба, в които беше направено „всичко възможно за разрешаване на ситуацията с мирни, политически средства“, всъщност се свеждаха до сепаратистки (т.е. руски) искания Украйна да се откаже от суверенитета си над техните „републики“, като им предостави „специален статут“. Такова законодателство би осигурило на Русия право на вето чрез посредник върху външната политика на Украйна и в крайна сметка не би гарантирало бъдещ опит за отделяне. С края на 2021 г. намаля и доверието на Зеленски в намеренията на Русия, което доведе до изоставяне на Минското споразумение II. Сега на Путин беше оставено да предприеме окончателни военни действия, за да осигури това, което иска в крайна сметка.
Путин изненадващо използва правомощията на Устава на Организацията на обединените нации (ООН), за да започне своята „специална военна операция“:
„В тази връзка, в съответствие с член 51 от част 7 от Устава на ООН, с одобрението на Съвета на федерацията на Русия и в изпълнение на договорите за приятелство и взаимопомощ, ратифицирани от Думата на 22 февруари с Донецката народна република и Луганската народна република, реших да започна специална военна операция.“
След като първо се опита да легитимира провъзгласяването на две сепаратистки независими републики, които в очите на ООН все още се считаха за част от суверенната територия на Украйна, Путин създаде впечатление за „преврат“, предизвикан от чуждестранно влияние, и продължи да нахлува в суверенна държава под този претекст, използвайки авторитета на Устава на ООН. Дързостта на това ниво на газлайтинг можеше само да предизвика глобално недоверие, което, с изключение на няколко авторитарни режима със сходни интереси, се случи.
Путин завършва, като ясно заявява, че неговата заявена цел е да се стреми към демилитаризация и денацификация на нация, която никога не е представлявала заплаха за Русия и чието демократично избрано правителство се ръководи от украински евреин, чиито членове на семейството са били жертви на Холокоста:
„Целта на тази операция е да защити хората, които вече осем години са изправени пред унижение и геноцид, извършени от киевския режим“... „За тази цел ще се стремим да демилитаризираме и денацизираме Украйна, както и да изправим пред съд онези, които са извършили множество кървави престъпления срещу цивилни, включително срещу граждани на Руската федерация.“
Трудно е да се разбере какво има предвид Путин под „унижение“, когато сепаратистите в Донбас, подкрепяни от руски паравоенни елементи от 2014 г. насам, провеждат въоръжена кампания в нарушение на Минското споразумение II. Твърдението за „геноцид“, извършен от Украйна срещу етнически руснаци, разбира се, е неоснователно, въпреки че то наистина показва мащаба на зверствата, извършени впоследствие от руски военни и паравоенни сили, особено след нахлуването им в Украйна през 2022 г. Идеята, че ядрено въоръжена Русия се е чувствала принудена да „демилитаризира“ Украйна, която се е отказала от ядрения си арсенал в Будапещенския меморандум от 1994 г., се откроява с особена подигравка, дори преди да се вземат предвид относителните размери на конвенционалните оръжия между двете страни.
И накрая, националистическите настроения съществуват в Украйна още от времето на Руската империя и получават по-голям тласък по време на съветската епоха, когато установено партизанско движение реагира на сталинисткия геноцид над Украйна през 30-те години на миналия век. Елементи от това движение продължават да се борят срещу руското влияние в Украйна през целия 20-ти и 21-ви век. Украинските ултранационалисти в наши дни всъщност съставляват около 2% от населението. Те излизат на преден план от 2014 г. насам, отново в отговор на руското сплашване, като най-забележителният от тях е батальонът „Азов“, който защитаваше Мариупол от руската обсада миналата година.
Руснаците разиграват дълъг наратив за опити да дехуманизират украинците, като ги наричат нацисти във връзка с противопоставянето им на съветския режим по време на световната война и след нея. Изопачаването на историята от руската пропаганда никога не признава съюза на Сталин с Хитлер при избухването на войната и участието му в нахлуването в Полша, нито пък признава, че Украйна е понесла най-тежките последици от нацисткото нахлуване в Съветския съюз, губейки повече от населението си от която и да е друга нация.
Най-добре би било Путин да се огледа и да признае много по-голямо ултранационалистическо присъствие в собственото си начинание. Някои от тях всъщност се наричат нацисти. Руска паравоенна групировка „Русич“ е официално основана в Санкт Петербург през 2014 г. и участва във въоръжена дейност в Донбас през 2014-15 г. Руското имперско движение, основано също в Санкт Петербург през 2002 г., е предоставяло паравоенно обучение на неонацисти и бели расисти в Европа. То е определено от САЩ като „глобална терористична организация“. Членове на неговия Имперски легион също са били внедрени в Донбас през 2014-15 г. Групата Вагнер е руска частна наемническа компания, основана от самопровъзгласилите се нацисти Алексей Милчаков и Ян Петровски и финансирана от Евгений Пригожин, руски олигарх. Тази група изглежда няма декларирана идеология; по-скоро е престъпна организация с десни екстремистки наклонности, въоръжена и снабдена с учебни съоръжения от руското Министерство на отбраната. Всъщност 80% от войските ѝ в Украйна са вербувани от затвори. Тя е участвала по целия свят в договорни услуги, предимно с клиенти от африкански и латиноамерикански правителства, и като действително военно поделение както в Сирия, така и в Украйна. Министерството на финансите на САЩ вече правилно я определи като „транснационална престъпна организация“, извършваща зверства, където и да е разположена.
Бившият руски президент (2008-12) и министър-председател Дмитрий Медведев, който от 2020 г. е заместник-председател на Съвета за сигурност на Русия, се смята за претендент за президентския пост, ако Путин случайно падне от балкон. Той със сигурност се нарежда сред най-забавните частици в непосредствената орбита на Путин заради цветния си език, дезинформираната си реторика и в крайна сметка като карикатура на руския шовинизъм. Едно от по-забележителните му интернет послания оприлича войната в Украйна на свещена битка със Сатаната и напомни на всички, които изберат да прочетат посланието му, че „Киев е голям малоруски град в рамките на Руската империя, в който хората винаги са мислили и говорили на руски“. В неотдавнашното си празнично послание той нарича украинците „луди нацистки наркомани“.

Тези твърдения се нуждаят от малко пояснения, защото са твърде абсурдни, но сочат към обща тема в съвременната руска реторика, а именно да се мисли за украинците като за „малоруси“, някак си по-нисши същества, селски род, които говорят изопачена форма на руския език. В действителност, от етнолингвистична гледна точка, територията на Украйна всъщност е била в рамките на първоначалното географско ядро на славянската родина, която се е простирала от днешна централна и източна Полша, южна Беларус до северозападна Украйна, а не в Русия. Възгледът на Медведев за руската история, както е описан от Путин в есето му по темата през лятото на 2021 г., се корени в убеждението, че тя просто е еволюирала от регион, първоначално съсредоточен в Киев, и е била принудена да се премести на север през 13 век от монголското нашествие от онова време. Украинската история всъщност остава на мястото си и все още е, продължавайки да се развива в сегашния си вид през следващите векове. Тя е придобила своята идентичност като нация не като територия, окупирана от „малоруси“, както Руската империя е избрала да нарича украинците, а чрез дълга история на борба срещу тиранията. Процесът на опит за русифициране на Украйна, от 18-ти век насам, в нещо, което не е, се е провалил. Ако има нация, която заслужава омаловажаване, това е Русия, тъй като е нарушила законите на гражданското общество и оковите на човешкото благоприличие.
Авторско право @Kost Elisevich, MD, PhD 2023. Всички права запазени. Всяко незаконно възпроизвеждане на това съдържание ще доведе до незабавни съдебни действия.