Еволюцията на култа към Путин

Страхът в едно авторитарно общество притежава определен фин магнетизъм. Той принуждава уязвимите да стигнат до състояние, в което се отдава хвалба на разпространителя на страх в замяна на самосъхранение. Да бъдеш свързан с лидера означава да намериш безопасност и утеха в собствените си житейски обстоятелства. Нещо повече, да търсиш по-голяма благосклонност от лидера означава да заявиш своята лоялност пред тази на другите.

Запознахме се с култа към личността– средство, чрез което се създава героичен образ на лидер по начин, излъчващ сила, патриотизъм и идеал за нация. В исторически план силата в руската култура се е възприемала като способност да се внушава страх. Такъв е бил култът към Сталин и култът, който съществува в настоящия руски режим през последното десетилетие и повече. Той засяга особено близките до централната власт, но понякога прониква в населението до такава степен, че най-абсурдните прокламации на режима се приемат за диктум и остават неоспорими. Услужливи и зависими държавни медии участват в шарада от дезинформация, фанатизъм и откровена лъжа, която се опитва да засили идеята за праведност в едно несъвършено общество.

Авторитаризмът не е уникален само за Русия. Той е съществувал през цялото време, в което Русия се е утвърждавала като нация, водена от царизма. Той е достигнал кулминацията си в 300-годишната династия Романови, която е прекратена с екзекуцията на управляващото семейство от болшевиките през 1918 г. Руската революция донася със себе си социални егалитарни идеали, които са били надеждата за нова нация. Преструктурирането на тази нова нация започва след Гражданската война в Русия (1917 – 1922 г.), но бързо не постига желаната си цел. Руската империя, предшествала революцията, е преобразувана в Съюз на съветските социалистически републики (СССР) под ръководството на Владимир Ленин. Смъртта му, на 53-годишна възраст, през 1924 г., осигурява възкачването на Йосиф Сталин като лидер. Царуването на Сталин, по думите на историка Серги Йекелчик в книгата му „Украйна: Раждането на модерна нация“, сложи край на „мита за революцията“ и „затвърди привилегиите на нов клас шефове, несигурно и цинично поколение хамелеонски бюрократи, които дължаха своята вярност на върховния господар в Кремъл“

Известен с това, че е извършил зверства по своя преценка по време на революцията и гражданската война (Robert Service. Stalin: A Biography. 2004. ISBN 978-0-330-41913-0; Simon Sebag Montefiore. Stalin: The Court of the Red Tsar, Knopf, 2004 ISBN 1-4000-4230-5), Сталин сега се занимава с политически вдъхновени съдебни преследвания и екзекуции на съперници, както и с пълни убийства. Жестокостта на Сталин ще стане известна не само в рамките на неговия режим, но и на всички, които живеят в неговите владения. Култът към него е увековечен от страх. Неговият геноциден глад в Украйна, Гладоморът (1932 – 1933), е причинен от селскостопанска политика, която колективизира земеделските земи, криминализира земеделските собственици и по-специално краде украинско зърно, за да изхранва руските градове. По този начин очевидните успехи на съветската икономика биха могли да бъдат демонстрирани на западните журналисти, които са били принудени да живеят в тези градове. Това беше начинът на Сталин да тероризира непокорна нация, като я отслаби до подчинение.

Според консервативни оценки, трагедията е причина за смъртта на повече от 5 милиона украинци и депортирането на над 300 000 души в отдалечени райони на СССР. Въпреки едновременните репортажи за случващото се от Малкълм Мъгъридж (Manchester Guardian) и Уилям Хенри Чембърлин (Christian Science Monitor), руските отричания замъгляват въпроса в продължение на няколко десетилетия след това. Едва когато духът на гласност или „откритост“ по време на управлението на Горбачов (1985 – 1991) позволява правилно разследване, историята е разказана в пълна светлина. Това е подтикнато и от изслушванията в комисии на Конгреса на САЩ през 1986 г. По подобен начин, научен труд на Робърт Конкуест („Жътва на скръбта“), публикуван през 1986 г., слага край на руското отричане, като излага подробности за извършените зверства.

30-те години на миналия век не бяха приключили, преди параноичният Сталин да започне своята „Голяма чистка“, или по-добре наречена „Голям терор“ (1936 – 1938), при която той се отърва от своите действителни или предполагаеми опоненти и от всеки, за когото се смяташе, че може да подкопае авторитета му. Като цяло това доведе до смъртта на милион или повече души. Много от тези зверства бяха извършени в Украйна, насочени срещу военни лидери, интелектуалци и политически фигури. В Одеса бяха идентифицирани най-малко 29 масови гроба, където бяха идентифицирани над 8000 тела. Още бяха открити във Виница, представляващи цели 11 000 тела.

Най-големият масов гроб в Украйна е открит в Биковня, район на Киев, където се смята, че има над 100 000 тела. Жертвите са били смесица от загинали по време на сталинския терор и местни затворници, екзекутирани без съд и присъда от отстъпващите съветски войски по време на нацисткото нахлуване в Украйна през 1941 г. Зверството впоследствие е обявено от Съветите за дело на нацистите и е вписано като такова върху паметник, издигнат като мемориал. Правителствена комисия, създадена през декември 1988 г. от Министерския съвет на Украинската съветска социалистическа република (ССР), ексхумира голям брой от тези жертви и получава показания от над 200 очевидци. Те потвърждават, че екзекуциите наистина са извършени от сталинистки елементи, включително тайната полиция на режима, НКВД. Надписът върху паметника относно отговорните лица е съответно приписан на НКВД. Към тази трагедия трябва да се добави и броят на несправедливо осъдените лица и техните семейства, депортирани в други по-сурови региони на Съветския съюз, където да доживеят до края на живота си, без никога да се върнат у дома.  

Сталин се съюзява с нацистка Германия непосредствено преди избухването на Втората световна война, както е договорено в Пакта за ненападение Молотов-Рибентроп (1939 г.). След това Русия участва в нахлуването в близка Полша, завземайки голяма част от източната ѝ територия малко след като нацистите започват собствено нахлуване от запад. Там зверствата продължават със серия от организирани от Съветския съюз масови екзекуции през 1940 г. на 22 000 полски военни офицери и видни членове на полското общество, включително учени, професионалисти и политически лидери. Сега тези убийства са общоизвестни като Катинското клане. Отговорността за това се отрича от руснаците до ноември 2010 г., когато Думата най-накрая поема отговорност и издава декларация в този смисъл. Въпреки това, дезинформацията и разпространението на старата съветска лъжа преобладават в страната и съдилищата запазват мълчание по въпроса.

Наследството от жестокостта беше засенчено от катаклизма на нацисткото нахлуване в СССР и последвалата жестока борба. Съветската пропаганда изобрази това като Великата отечествена война, водена от руснаците, в която Сталин беше изобразен като така необходимия героичен лидер на новата епоха. Споменът за терора от 30-те години на миналия век обаче остана особено сред членовете на режима до смъртта на Сталин, на 74-годишна възраст, през 1953 г. Никита Хрушчов наследи поста първи секретар на Комунистическата партия и най-накрая осъди Сталин за неговите няколко престъпления и „култа към личността“, който той беше установил. Това стана под формата на доклад на Хрушчов пред 20-ия конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз през 1956 г. Студената война по това време беше добре установена и продължи до разпадането на СССР през 1991 г.

В последвалите политически и икономически сътресения, новото правителство под ръководството на Борис Елцин през 1991 г. се сблъсква с корупция. Престъпни елементи в руското общество се смесват с лишени от права оперативни служители на тайната полиция, както и с видни фигури, свързани с централното ръководство. Последните се стремят да спечелят значително от бързането с приватизацията на индустрията и финансите. Тези обстоятелства ще продължат да влияят на механизмите на държавното функциониране. Именно в тази среда един анонимен бюрократ на име Владимир Путин навлиза на политическата сцена, първоначално в администрацията на Анатолий Собчак, тогава кмет на Санкт Петербург. Това е последвано от влизане в Кремъл като публичен координатор на Дирекцията за управление на президентската собственост, а след това като заместник-началник на кабинета в президентската администрация. Подробностите за възхода на Путин са изложени в книгите на Крейг Унгър „ Домът на Тръмп: Домът на Путин“, Маша Гесен „Човекът без лице“, Филип Шорт „Путин“, Фиона Хил и Клифърд Гади „Г-н Путин: Оперативец в Кремъл (Геополитика през 21-ви век)“ и Стивън Лий Майърс „Възходът и царуването на Владимир Путин“.

Именно когато Путин пое контрола над новоназначената Федерална служба за сигурност (ФСБ), наследник на КГБ, той започна да манипулира събитията от деня в своя полза. Той използва наличните му ресурси, за да предприеме действия, които в крайна сметка ще улеснят възхода му до президентския пост, когато той му бъде предаден от Елцин в началото на хилядолетието. Най-забележителното от тях изглежда е организирането на бомбардировки на жилищни сгради, което ще доведе до обвинения в чеченски тероризъм и което от своя страна оправда нахлуването на Путин в Чечня през 1999 г. Два от четирите бомбардировки включваха жилищни сгради в Москва и общо 300 души бяха убити. Тези събития са описани както в книгите на Юрий Фелщински и Александър Литвиненко „Взривяване на Русия: Тайният заговор за завръщане на терора на КГБ“, така и в „Клептокрацията на Путин“ на Карън Дауиша. Човек ще си спомни убийството на Литвиненко с радиоактивен полоний-210 в Англия от руски агенти, не след дълго след като той разкри връзките на Путин с престъпния свят.

Чеченската война (1999 – 2000 г.) демонстрира на Русия решимостта на Путин да преодолее това, което се възприемаше като осезаема заплаха за самата Русия, и даде възможност за възхода на личност, която по време на възкачването му на президентския пост е била на практика непозната в страната. Чрез процес на асимилиране на ФСБ в правителствена система, вече корумпирана от криминални елементи, Путин улесни създаването на собствена класа зависими олигарси, които обогати чрез продължаващ процес на приватизация. Контролът вече беше централизиран върху голяма част от руската икономика, в допълнение към собствената сигурност на Путин. Всичко щеше да бъде поставено в зависимост от него, подобно на начина, по който беше и със Сталин.

Забележителна разлика обаче беше подкрепата на Путин за възраждането на Руската православна църква (РПЦ) като фактор в руския живот. Някога отхвърлена от съветския режим като несъществена за живота на руския народ, РПЦ беше възстановена като основополагащ аспект от руската история и чувство за национализъм. Но имаше обрат. Вместо да възобнови ролята си в насърчаването на християнската вяра в подкрепа на своите идеали, РПЦ си позволи да се превърне в политически инструмент, подкрепящ най-лошите зверства на режима на Путин и да се превърне в още една негова зависимост. Съчетанието на дълбоко вкоренена вяра, чувство за национализъм и съдба, заедно със създаването на силен и страхлив лидер в лицето на Путин, създаде още един култ към личността, вграден в руския етос. Войнствената реторика подхранва наратива. Въпреки колко погрешна е съдбата, намерението изглежда е това, което има значение.

Един от по-фрапантните примери за степента на реторика, която подкрепя езика на култизма, е неотдавнашното популяризиране на сатанизма от Дмитрий Медведев, настоящ заместник-председател на Съвета за сигурност на Русия и бивш президент на Русия (2008 – 2012 г.). В неотдавнашна речтой говори за „лудите нацистки наркомани“ в Украйна и необходимостта да се „спре върховният владетел на ада“, намеквайки може би за ролята на Съединените щати със западните им съюзници в подкрепа на Украйна. Казано по-просто, това е битка между доброто и злото и акцентът е поставен върху идеята, че режимът на Путин е единственият източник на истината и че всичко останало са „сложни лъжи“.

Тук не е по-ясно предупреждението на Волтер, че „тези, които могат да ви накарат да повярвате в абсурди, могат да ви накарат да извършите зверства“. Изглежда, че една нация може да бъде накарана да извърши зверства, след като се е обвързала с култ, а тя се е обвързала с култ, след като е повярвала в абсурди.

Поредица от убийства, насочени към политически съперници, журналисти, активисти, държавни служители и олигарси, които са поставили под въпрос легитимността на Путин или неговия режим, не успяха да заглушат опозицията. По същия начин обаче Путин успя да създаде и поддържа авторитарен режим, основан на страх, който продължава да доминира руското общество с наратив, въплъщаващ чувството за национална съдба, въпреки основата си на очевидни криминални недостатъци. По този начин, за пореден път, един параноичен лидер създаде култ, който се стреми да увековечи идеята, че само това ще осигури бъдещето на страната, но нищо не може да бъде по-далеч от истината.

Авторско право @Kost Elisevich, MD, PhD 2022. Всички права запазени. Всяко незаконно възпроизвеждане на това съдържание ще доведе до незабавни съдебни действия.


2 коментара за „Еволюцията на култа към Путин“

Коментарите са затворени.